Времето вътре в мен

2011-03-29T00:35:00.002+03:00

Едно наистина последно, непрочетено послание към теб. Защото... може би защото понякога ми липсваш в странно-смахнатия образ, който по ред причини ти измислих, може да е и просто защото съм гузна, че те изтрих, или защото всъщност малко ме е страх, че този път наистина ще се окаже за последно. Искам да помня хубавото, каквото и да си мисля понякога, и искам да знаеш, че

Ти ще можеш да идваш при мен
даже щом и вратата се счупи.
Поомачкан, сломен и ранен
или двойно щастлив и нацупен,
ти ще имаш при мене другар
и на рамо ще можеш да плачеш
(макар че се мислиш за стар
и сълзите отричаш с „обаче...”).
Аз съм точно онази жена,
която бях вчера, и днеска
ще бъда ужасно добра
да слушам каквото те стряска,
каквото тежи и боли
или просто каквото те радва...
Съдбата веднъж ни дели,
но ако решиш, че ти трябвам,
аз съм насреща за тебе.
Само трябва и ти да си тук,
когато животът ми вземе
да се разпада на прах и на пух.

2010-11-23T22:15:00.003+02:00

Иска ми се да споделя нещо. И понеже ми е много болно и обидно, ще го кажа само на малката част от хората, на които им пука според какви принципи живеят и които уважават постигнатото от другия. Останалите злобни, нищожни и долни душици да не четат надолу. Госпожа/госпожица/господин с ник илиева особено много да не чете - да не се заблуди накрая, че И този текст е неин/негов/нечий.
Имало едно време едно листче. То било бяло и чисто, но го намерили хора и го изписали. Сложили му име и номер, закачили го на високо и му обещали, че всички ще спазват написаното на него. Да, но дошли други хора и се изплюли на листчето. И Законът за авторското право и сродните му права се свил в ъгъла, за да не го и стъпчат, и изхвърлят съвсем.
Имаше едно време, в което убеждавах дядо ми, че нито съм толкова талантлива, нито толкова важна, че да се притеснявам дали някой ще си присвои мои стихове. Грешала съм. Явно съм в клуба на известните. Йей! Хиляди благодарности тогава на скъпата ми илиева (извинявай, ти не заставаш с името си зад действията и не мога да ти благодаря както трябва - поименно), че ме направи достатъчно важна, за да бъда окрадена. Че и на деня след рождения ми ден... по-хубав подарък не знам да си ми правила, надявам се и да не си. Хиляди благодарности и на сайта, в които това е възможно и, очевидно, очаквано - www.bis.bg Тук ще ви цитирам, мили господа собственици, за разлика от вашите скъпоценни потребители, съгласно правилата:
ЛИЦЕНЗ НА СЕДЯНКА
1. Ако авторът не е указан изрично, то публикацията е от тип "Една баба каза" (т.е "Не съм аз автора и не се сещам кой е").

2. Ако авторът е указан явно:
2.1. и това не е самият потребител, то публикацията е от тип:
"Може и да бъркам,но автор, като че ли е"
(всеки може да се обърка, нали така?)
2.2. и това е самият потребител, то творбата e едновременно с лицензи...

Явно целият ми поетичен живот е „приказките на една баба” за тези хора. А какво правим с бабините деветини? Правилно, не им обръщаме внимание.
Толкова ми е неприятно от тази история, че изтрих всичките си публикации в stihovebg.com. Не че са ми виновни хората там, напротив. Но само това ми е по силите да махна, та да не го виждат онези, които нито го разбират, нито ги интересува защо, как или за кого е писано. Които не се свенят да грабят, да си приписват заслуги и да са нагли към онези, на чийто гръб избиват комплексите си. Заради тези хора изтрих и милите думи, похвали и предложения, които съм получила в Стихове-те. Ако можех, щях да залича всяко едно място, на което съм била в мрежата, само и само да не могат да омърсят съвсем всичко.
Но не мога.
А вие проверявате ли редовно къде ви има в google?

2010-03-08T16:35:00.002+02:00

Честит празник на всички жени, които чувстват, че имат какво да честват днес - било то красотата си, своя чар, интелект, хумор, любов или дори простичния факт, че ги има. Бъде живи и здрави, за да обичате или презирате този ден, според вкуса си, още много, много години :+)

Ако чуеш да викам по теб

2010-03-07T12:57:00.000+02:00

Ако случайно съм викала теб,
то било е на сън и от лудост.
То било е от този нелеп,
детски страх да не би да се губя,
ако някой не стиска ръка,
ако някой не ме е прегърнал.
Ако теб съм извикала, знай,
че накрая и аз се побърках.
Но не мога да бъда добра
и каквото сгрешил си, да мине
сякаш в мен не остави следа,
сякаш моята кръв ме изстина,
когато покапа по теб
и лъжата все пак се прекърши...

Ако чуеш да викам, недей,
за Бога, недей да се връщаш.

Опити

2010-03-07T12:43:00.008+02:00

Ти си в моите мисли. И стихове.
И ръцете ми нощем те търсят
през вълните от сънища, мигове,
през милиони протегнати пръсти.

И си пленник на моите лудости.
Малка, сладка лъжа е съдбата ти.
А погрешно си мислиш, че другаде
някой друг е отнел любовта ти

и е пуснал в бутилка писмото
как до мене сега се достига...

Ти така си помислил, защото
аз, навярно, съм твърде ревнива

и не соча къде ме пресича
и къде ме пробожда в гърдите
твоето явно обичане
на фона на моята скритост.

А за тебе изгарям и тлея...
И е чудно, че ти не разбираш –
даже вино с отрова да лееш,
и него до дъно ще пия.

февруари 2010 г.

Пропадам в очите ти,
когато пада нощта.
И се спускат косите-завеси.
Припламват искрите
на далечни лета
насред зима от огън и песен.
Погали ме с клепачи,
със устни пиши
по ръцете ми, голи от взиране.
От ъгъла мрачен
елхата блести.
И нашепва снега, че опиваме
всичко празнично
с страст,
по-гореща от греяно вино.
Среднощният час
до средата премина
и без тропот, без звън,
без копита
над покрива вън
нещо чудно прелита.
И се губя в очите,
И пропадам в ръцете.
И във чаши магия наливам.
А в подарък пресметнат,
Светът ми намига,
че животът по празник
е песен.

13.12.2008

I`m coming home

Ръцете ми треперят.
Но ти пиша.
И милиони мисли гонят се през мен.
Не си ми липсвал дълго
(колкото не дишах).
Дано не съм ти липсвала на теб.
Защото мразя да си тъжен.
И да хлипа
разплаканото общо между нас.
Завий го с твоите мечти.
И моята усмивка.
И почети му с топъл глас.
А аз ще те послушам
(от хиляда дълги мили).
И ще ти нарисувам с устни две звезди.
Едната пада.
Улови я.
И пожелай си щастие, което спи
до теб.
И без да те напуска
(и да е тъй капризно като мен),
да те целува. Да ти се усмихва.
И да е с тебе всеки ден...

Ръцете ми треперят.
И проблясват глухо.
(А, казваха, звезда не се побира в шепа.)
Заслушай се.
Навярно ще се счупя.
И при тебе ще се върна в шепот.
Но аз си идвам.
У дома.
При тебе.

февруари 2008 г.

Това са някои от хм, опитите ми да участвам в конкурси на сайт за хм, поезия. Две от стихотворенията спечелиха, другото беше на второ място. Колкото ги препрочитам, толкова повече се отчайвам. И се чудя кого да съжалявам повече - себе си, че съм ги писала, или другите, че са гласували за тях...

Игри в Stih4e.com

2010-03-07T12:25:00.005+02:00

1. И алчно за себе си ще го запазя,
което е останало от дните,
в които с мислите те мразех,
а с устни те преплитах
със всичко вътре в мене...
Целувай ме, додето още иска
да се окаже победена
от същността ти всяка моя мисъл.

2. Ще се пречупя, чуваш ли, ще стане!
по теб ще вика всеки дързък шепот,
във крайчеца на устните останал
от виковете, дето не изрекох.
И още повече ще те притисна
към нещото, което ме изгаря...
Бъди герой и се омитай,
бъди добър и се спасявай,
защото после много ще боли,
ако посегна ти и те ударя,
но не с ръце, а със лъжи,
че във сърцето ми те няма.
Отивай си, бъди добър
и мъката спести ми.

3. Обвивката ти - ред от мене.
Очите ти – ками в сърцето.
Ако се върнеш да ме вземеш,
ще ме убиеш, без да гледаш,
ще ме убиеш, без да искаш,
ще ме убиеш, без да можеш
ръка в ръка да стиснеш
и да забиеш даже ножа.

4. Пропада наум, а на яве
все лети, все лети, все лети.
То е малко, пробито, но здраво,
то в гърдите ми здраво тупти,
щом усети, че ти си наблизо,
щом от устни пророниш слова...
Във петите сърцето ми слиза
като ушлашена, млада жена.

5.По миглите ми пада звезден прах –
като брокат блестят желания,
от небесата паднали, защото в тях
не вярват вече пожелатели,
отишли си отдавна. В този парк
сега седя сама и тананикам.
Ресниците, от мъка, ми блестят,
а може би, от жалост, им намигам
и им прошепвам, че не са сами.
Да, вярно, много са високо,
но пък звездите са звезди,
за да ги гледаш, без да ги докосваш.

Започва тихо да вали.
Отварям си чадър и си отивам.
И утре ще си пошептим, звезди.
Аз днес си пожелавам да ви има.

6. Жаби-принцове пълнят света
и превръщат го в сива пустиня.
Ако трябва с целувка съня
да отнеме от мене любимия,
то да бъде жесток и подлец,
да е лошият в края на филма –
по-добре да е зъл, но човек,
а не кукла от слама и вълна.

7. Умри!... Да оцелееш,
ще значи, че си нищо,
че в моята постеля
е спала змия-хищник.
Дано погълнеш
каквото има в чашата –
отровата е пълна
със дози чисто щастие.
И ако те погуби,
ще знам, че си обичал,
но не си могъл със друга
да поделиш света и нищото.

8. Като топлийка в ръкава,
като косъм на рамото,
като значка на ревера,
като връвчица край дланите,
като слънце в очите,
като облак над мислите,
като луна до звездите,
отбелязали искане,
ще напомням начесто,
че мамейки мене,
ти себе си лъжеш.
И сърцето си вземаш.

9. Боса по жаравата-мисли
ще премина, щом ти си насреща.
И когато от пръсти дим и
любов се издигнат и смешна,
навярно, изглеждам, спомни си,
че за тебе през въглени ходя.
Дано някога някой откриеш,
който повече прави от обич.

10. А ти - не си огнище,
Да се преструваш, няма смисъл,
изгаснало е всичко.
Което си написал, писал,
което си изпял, изпял,
което си обичал – свърши.
Да го наречем „добър финал”,
а не с обиди да свършим.

11. Сипи ми, сипи ми, сипи ми.
То, пиянството, прави следи,
та дано заличава и рани,
които били са преди.
В този час съм самотна и слаба.
Само с мисъл ще ме прободе
тази болка, която остана
от предишния принцокретен,
който подсвирква безсрамно
след други принцесожени...
Сипи ми! Та белким да няма
накрая от него следи.

12. Небе господства във очите ти,
ще се загубя, ако не държиш
ръката ми през дните си...
Ако случайно си решиш,
че няма смисъл вече,
че аз не ти приличам,
кажи ми го навреме.
И не ме забравяй във очите си.

13. Но близки. По душа.
Разголена, до теб заставам.
Не ми е нужна суета,
захвърлям я и продължавам,
и сгушена във тебе,
докосвам се в страните ти.
Не ме е страх да гледаш
къде ще свършат дните ми.
Защото ти си близък,
защото те обичам.
А щом това е мизата,
разплащам се с сълзите си.

14. Мириша на барут от дълго време,
а ти миришеш на искри.
Май много с тебе сме се взели
и все е на сериозно, и боли.
На мушка си ми, знам, и аз съм.
Мишената се движи и върти.
Защо не спрем и не признаем,
че всъщност искаме да се взривим
от страст и от любови,
а не от динамит и от тротил.
Ще ти призная, съм готова
да се предам, ако си ти.

15. След жар не питай за огъня,
а след буря – за времето.
Ако искаш във спомени
да направиш промените,
за които говорим
и спорим до мръкнало,
открадни ме от мене!
И не пускай отмъкнатото.

16. Точка, Непознати!
Тире и запетая
едва ли ще дочакаш.
Аз няма да забравя,
че ти преди ме гони
и слага много точки.
Сега усмивки рониш
и казваш ми, порочни
били тогава дните,
днес си бил различен...
По-бързо си отивай!
И на точка не разчитай.

24.02.2010 г.

С един приятел пушим над кафе

2010-02-23T17:57:00.001+02:00

С един приятел пушим над кафе –
и двамата заклети непушачи –
за моето отмъкнато сърце
и неговото страшно неудачие.
Къде сгрешихме? Господ знае.
А може би и Той ще се зачуди
на цялото това страрание,
с което ценното се губи
и бяга важното далече,
и грешното застава първом.
Приятелят ми е добър човечец,
а все го ще го наръгат гърбом
и все ще го обиди някой,
и все ще го рани живота.
Приятелят ми твърдо смята,
че с него сме от сорта –
създадени за вино,
а пък оцет от нас се ражда.
И смеем се наивно
над тази явна кражба,
която ни превръща в роби
на нечиите зли поличби,
над които вечно спорим…

А май че пречим си самички.

След сто години

2010-02-23T17:53:00.000+02:00

От миглите ми капят снегове.
Аз май че пак съм
сто години спала,
убодена с вретеното-сърце
на следващия принцоподражател.
И съм пропуснала,
че той е много друг,
че стъпките му вечно криволичат
и не върви в подобен път,
и някак си
не ме обича.
Аз май че сто години чаках
Целувката,
която не пристигна,
и устните ми залиняха.
И тръните ми се издигнаха,
за да пробождат,
щом погледна
фалшивата любов-протеза,
на която ако се облегна,
ще ме затвори пак
в кафеза,
във който вече сто години
душата ми стои самичка...

И не очаквай, мили принце,
сега да те позная
и обичам.

Мисли за деня

2010-02-01T14:37:00.002+02:00

Не си бях теглила късметче за новата година. Бях толкова залисана да се самосъжалявам по хиляда и една причини, че пропуснах веселата част от почти всичко край мен. Точно като снежинките навън днес, се оставих вятърът да ме носи от една посока на друга, забравила, че мога да летя самичка. Ето, и преди минута го направих, изсипах листчетата на леглото си с намерение просто да затворя очи и както винаги, да хвана някое. А се оказа, че моето късметче, онова, което ми трябваше да прочета тъкмо сега, се е скрило в гънките на торбичката. Кой знае, може би ако не бях бръкнала вътре, щях да извадя друго късметче. Но "Има време за всичко!" - това имах нужда да си спомня тъкмо днес. Преди шеговито се утешавах, че "ако сега съм гениална, какво ще правя на 30?". Но станах на 21 и един от хората, които все се оглеждат през рамо да видят колко път са изминали, без да се сещат да премерят с поглед разстоянието, което остава пред тях, или да се насладят да пътуването. Така че моята първа точка от, надявам се, успешния ми списък за 2010 година е:

1. Забавлявай се.

Лошата трева расте бързо

2010-01-01T04:56:00.002+02:00

Ще поникна в очите,
ще протегна бодили.
И ще скъсам каишките истини,
на сърцето ти взели
последните сили
и до капка кръвта ти изстискали.
Ще прокарам стеблата
по ръба на лицето ти.
И ще галя по дните ти с връхчета.
А когато намериш
зелено в ръцете ти,
а когато покрият се с мъхчета
всички стари забежки,
любови предишни,
на минало вехти признания,
със живия плет
ще затворя излишното
и ще го пратя напряко в изгнание.
Ти се смееш –
навярно объркан,
че красиво върви със приличното.
Но жената във мене
отдавна е тръгнала
по лоши пътеки към всичкото.
Тъй че стъпвай полека –
земята пропада,
ако не знаеш къде са пролуките.
А ти не знаеш...
Не искам да страдаш,
преди дори да усетиш бодилите.

Аз съм лоша тревичка,
поникла в сърцето ти…
Още щом ме поискаш,
знай от мен,
то превзето е.

"Онази" кутия

2009-12-28T21:09:00.002+02:00

Недей да плачеш, хайде спри.
Злините, вярно, пусна по земята,
от любопитството ти ще боли
децата на децата на децата
на твоите... Но стига вече.
От сълзите не става по-добре.
Мъжът ти е човечен –
ще ти прости и разбере
защо капакът те притегли,
защо забраната сломи
дори и малката потребност
да си добра и предреши
какво ще става после...
Недей да плачеш над това.
Защото с мъката и злото
ти пусна мене по света.
Аз ще поправя, що разтури,
ще прилаская, койт сломи...
Надеждата дари на други.
Сега повярвай в нея ти.

Мисли за днес

2009-12-28T19:42:00.001+02:00

„Ти си вкусна като поничка с крем!”
Ето така искам да ме обичат – без притеснения дали и къде ще се лепна, без уговорки в кои дни да ме приемат, без захласване по глазурата ми или страх какво се крие под нея... Да ме обичат цялата или никаква част от мен. Да осъзнават, че не ставам за заместител на някакви по-шикозни десерти, нито пък могат да ме заместят с подсладители. Че вътрешността ми е тайна рецепта, която ще кажа на онзи, който се осмели да я опита.
И си мисля, че всеки заслужава поне веднъж в живота една многокалорична, захаросана и сладка обич, която се топи в устата, прави те щастлив и ти показва, че с верния човек килограмите, комплексите и несъвършенствата замлъкват пред вкуса на истинската любов.
Да ви е сладко!

Мисли за днес

2009-12-22T08:59:00.006+02:00

"Излей кофа с вода върху гадна съседка" - хм, мисля си, предколедно, да се въздържам от подобни действия. В това време "гадната съседка" така бързо ще замръзне, че дори няма да разбере какво й се случва. Вярно, една ледена статуя пред входа ще украси още повече празниците, но... :-) Стига лоши постъпки.
В тази връзка, ще споделя, че в един филм чух нещо, което силно ме подразни - "Да бъдем добри, Коледа е". А в останалото време от годината? Защо да не сме добри на Спасовден? Или на Голяма Богородица, на свети Пантелеймон, на Ивановден? Ако ще сме послушни само по празници, светът дължи голяма благодарност на религиите, които са изпъстрили календара си с дни на светци.
Гадните съседи в Глобалното ни село винаги ще ги има. Въпрос на избор е как ще се справим с тях. А за някои, очевидно, е и въпрос на ден, в който ще го направят.

Мисли за днес

2009-12-21T23:02:00.005+02:00

Аз съм един от най-щастливите хора в света. И понеже често-често го забравям, Господ ми праща приятели, които да ми напомнят. Като поклон към Лора, която е прекрасна и, слава Богу, го знае, ще споделям често мъдростта и силата, които влива венозно и редовно в сърцето ми подаръкът й за рождения ми ден - 365 листчета с късмети и пожелания, които да правят деня ми по-добър.

Днешната порция любов е под слънчево-жълтата формата на "Почивай си на воля!". Свалям угризенията и оставам по гол мързел : ) Което ми напомня да пожелая на света като цяло да ме последва :Р

Декамерон на Лилит

2009-12-21T18:10:00.004+02:00

Разбито сърце
(Декада първа)

По наранената ми кожа
ще се спуска
ръката,
уморена от усилия.
От заскрежените ти устни
треперя цяла.
И безсилие
отпивам с чаши,
стомни...
Ти гориш -
отиваш си
и всичко скършваш.
То беше
"обратим процес",
"една любов,
намерила завършека".

Парчетата настъпвай смело -
сърцето ми...
Да бе отнел го.

Дълг и чест
(Декада втора)

Сърцето ми се къса –
аз съм права.
Напряко дългове, любови и сълзи
оставили са всичката си плява
омраза,
болка
и лъжи.
Да бъдем само аз и ти.
И тишината.
Не принц, принцеса...
никой друг.
По мен ще видиш отпечатък
на тези мисли.
А напук
на твоята проклета „честност”
честта ти
гръмко
ще крещи,
че ти си никой,
че не си и нещо,
което да си струва...
Да, горчи!
Напий се!
Боже,
стига глупост!
Дългът ти е дългът към мен,
към теб
и тази лудост,
която ни придържа в плен.
Кога ще стихне в тебе боя?
Честта ти,
казваш,
пак кърви...
Така да бъде!
Щом с „безчестност” мога,
ще те наричам „мой любим”.

Лъжата
(Декада четвърта)

Да бъде както казваш -
ще се лъжем.
Аз имам три деветки и дванайсет попа.
Какво държиш?
Една измамна лудост,
която се равнява на живота,
за който с теб се борихме?
Едното нищо.
Нали е покер нашата любов,
защо не вдигаш мизата? Не искаш
да се покажеш друг и лош?
Е, малко късно,
моя ненагледност,
раздавай картите,
последното тесте.
Изгубихме накуп любов и нежност,
да се излъжем искрено поне.

Гордост и високомерие
(Декада пета)

Напряко тази тишина
частици в нас крещят на воля:
у мен - високомерство на жена,
у тебе - гордост на героя.
И всичко е непримиримо зло.
И всеки губи страшно много.
Защото в спора ни е "То" -
голямото и неизбежно "сбогом",
което носим вечно с нас,
което си крещим на воля.
От високомерство на жена
и гордост на героя
не виждаме - грешим!
И път да има, ще подминем
и нито ти ще се решиш,
и нито аз ще съм ранима,
и нито Космосът ще спре,
и нито с теб ще сме различни...
Гордостта ни ни събра,
а сега... ще ни разнищи.

Лицемерие
(Декада девета)

Ще се пропукам (утре, днес и вчера),
ще изтънее крехката ми същност.
И вместо да ти поднеса вечеря,
ще падна и ще се разкъсам.
От мене ще изтича всичко,
което съм събирала с години,
и лекичко ще те опръска
по недоизгладената риза.
Една-две-пет любови
ще се разходят по килима.
И няколко измами нови,
от преди да те проима,
ще кажат, че си никой,
че аз не те обичам.
Хвани ме, ако искаш
да продължим двулично
да се преструваме и много
да бъдем чужди и студени.
Хвани ме или бягай
далеч, далеч от мене.

Декада десета

Следи от пръстите ти има още вкъщи.
И стъпките ти чувам как си идват.
Палтото ми ухае, както ме прегръщаш.
Кълна ти се, сами се мръдват
очилата ти от шкафа в хола.
Масата редя все пак за двама,
макар че празен ти е стола
и теб отдавна вече няма.
Макар че снимките са стари,
а пък леглото ти – студено,
аз тайно още се надявам
ти да се върнеш да ме вземеш.

Съвременна приказка на три гласа

2009-12-17T22:19:00.001+02:00

Днес извърших истинска блондинска постъпка (да ме прощават обидчивите, визирам нарицателния образ) – опитах се да вляза в дреха, която определено не беше съгласна с това мое решение. Като награда за усилията получих усещане за клаустрофобия и няколко сериозни размишления. Замислих се за онова сладколико момиченце от една стара приказка, което лошата, но хубава, или по-скоро, хубавата, но лоша втора майка преследвала с каквото й дошло на ум. Дали ако Снежанка беше персонаж от съвремието, днес тя щеше да бъде задушена с маркова блуза, да припадне заради миризмата на спрей за коса и да я съблазнят с хамбургер от „McDonald’s”? Кой би й се притекъл на помощ, ако скейтбордът на чаровния принц остане без едно колелце? Дори седемте джуджета в модерната ни екранизация се падат късметлии, та ще се наложи да минем без тях от съображения за реалистичност – къде ти в тая демографска криза „седем задружни братлета”?! И какво ще остане, ако теглим чертата? Една отровна ябълка на склад, два гребена по-малко, три тона загубено детство... И много, много блондински постъпки. Жалка работа е това, да си приказен герой в днешно време. Нищо чудно, че момиченцата искат да са не принцеси, а киноактриси. На кого му се чака сто години, за да бъде спасен и омъжен набързо за непознатия, съблазнен от една снимка? Явно само на „старите лелки” като мен.

И въпреки това... приемам

2009-12-17T22:18:00.001+02:00

Нямало да се събудя по петли
и устните ми щели да синеят,
очите ми – по-ярки от звезди,
на пепел щели да изтлеят,
косата ще се сплитала сама
и кичурите щели да окапят...
Щяла съм и да умра
от мъка, че не се удавя
сърцето ми в сълзи,
когато ти ще си отиваш.

Така, ми казват, ще боли,
ако сега реша да обичам.

В една от тези нощи

2009-12-17T22:17:00.001+02:00

От виното в очите се напивам.
Пелтеча от прилепналите длани.
С усмивката ми се разлива
желание. И пак желание
прокарва коловози обич
през пръстите ти, през косите,
по гладката ти кожа
и право през страните ми,
където пламва огън,
където аз горя на клада.
От хладния ти допир
настръхвам и отпадат
по малко всички дрехи,
наравно с всичко друго...

В една от тези нощи
аз много лесно ще загубя
онази тънка нишка, дето
ме свързва право към земята.

Така че привържи ръцете ми –
не искам никога да бягам.

„Някои хора ти е писано да срещнеш...” (Аз живея в очите му)

2009-12-17T22:16:00.001+02:00

Аз живея в очите му –
сутрин среща света
през кафявото в моите ириси.
Щом отвари прозорец,
в него вижда градът
момчето с момиче в гърдите си.
После пие кафе
и преглъща сълзи,
дето толкова дни съм изплакала,
и тръгва на поход
по мойте следи,
и понася в сърцето очакване.
През работния час
стиска зъби и с тих
стон разлива по листа мастило,
щом усети да капя
в поредния стих,
който пише за бъдещо минало.
С ръцете му после
милвам нощния хлад
и през устните вкусвам простора...
Аз живея във него.
И макар непознат,
ми е по-близък от всичките хора.

Unplugged people

2009-11-18T20:56:00.003+02:00

Ценностна мозайка от любов, общуване и нови поколения

Училищен психолог изготвил анкета, с чиято помощ да разбере по-добре душевното състояние на завършващите същата година гимназисти. Учениците трябвало да отговорят анонимно на 18 въпроса за личния си живот. Ето как е определил отношенията с голямата си любов неизвестен осемнайсетгодишен:

1. Кой направи първата крачка?
Аз, естествено.

2. Беше ли „любов от пръв поглед”?
Че как. Само като му видях покритието, разбрах, че под него се крият страшни параметри.

3. С какво ви привлече?
С чар, памет, комуникативност. Личеше си, че дискът му не се върти напразно. Веднага си паднах по входно-изходните му устройства.

4. Още ли сте заедно?
Сега-засега.

5 .Колко време прекарвате заедно?
13-14 часа дневно.

6. Колко време мислите, че ще издържите заедно?
Поне до Коледа. Сега нямам нужните средства за развода ни.

7. Имало ли е момент в отношенията ви, в който сте смятали, че ви омръзва?
Непрекъснато. Остарява с всяка минута, да го вземат скрападжийте дано.

8. Какво цените най-много в него/нея?
Златната сърцевина.

9. Споделете една негова/нейна добра страна.
Издръжлив е, по дяволите. И да риташ, и да ругаеш, все тая, работи.

10. А една лоша?
Работи.

11. Кой е най-хубавият ви спомен заедно?
Първият път, като го заведох вкъщи. Няма такава радост. Изпотиха ми се ръцете, докато го ръчна навсякъде. Беше ден с високо напрежение.

12. А най-лошият?
Като му гръмна захранването. Три дена плаках.

13.Най-много би ви наранил/а, ако...
Сдаде багажа пак точно като трепя някого. Тва най го мразя.

14. Кой е най-големият проблем на връзката ви?
Скоростта. Всичко става от бавно по-бавно! Ако продължава така, режа кабелите, които ни свързват.

15. Имало ли е момент, когато сте били на крачка от раздяла?
На рождения ми ден. Ама вината си е моя, като вярвам сляпо на наште, ще си страдам сега персонално.

16. Изневерявали ли сте му/й?
Добре де, случва се, признавам. Ама то е за малко, почасово. Разбирате ме, нали? Понякога на човек му се иска нещо ново, ей така, за тръпката. Сърчицето ти копнее за екстри, дето ги нямаш вкъщи. Без да му мислиш много, просто мачкаш, стискаш, трепеш, правиш си кефа и си отиваш. Ама винаги ме усеща, като се върна. Ще кажеш, че и радар му е монтиран.

17. Купували ли сте му/й подаръци?
То не беше ROM, RAM... няма дъно! Все едно издържам семейство, а не компютър.

18. Това най-сериозната ви връзка досега ли е?
Да.

Song of the day

2009-11-17T12:42:00.001+02:00

Всичко е същото

2009-11-06T16:48:00.002+02:00

Аз съм си същата
като преди десет години –
на снимки се мръщя
и се смея с усилие,
на живо съм искрена
и раздавам бонбони
от подсладените истини,
за които говорим
само щом сме самички
и само по мръкнало,
нощем стихове сричам
и косите ми щръкнали
още на слънце се правят,
и още съм млада.
И всичко е същото.

Само тебе те няма.

А може би

2009-11-05T09:39:00.002+02:00

Аз може би ужасно съм грешала –
в един живот
невсичко се постига,
в един живот с Голямата раздяла
завършват всички мои стихове.
И просто няма кой да ме спаси,
когато Тя,
Голямата любов, умира.
И може би на друг не му тежи
сърце, което не разбира
защо е толкова погрешен ход,
ако не вярва в крайните раздели.

А може би в един живот
аз бъркам само в три недели.

Нешекспиров финал на Шекспирова обич

2009-11-05T09:37:00.002+02:00

От името на Жулиета:
ме боли.
Отказвам да се примиря с отрова!
Не може просто да горчи,
а после –
много дълго сбогом.
Отказвам да завърша с монолог,
да плаче после майка ми,
да се напие
от мъка старият пророк,
че видите ли, той не го предвидил.
Защо ни е голямата любов,
щом мъката по нея е безкрайна?
Ромео, казва,
е готов
за мен да се прекръсти тайно.
Но ако той се промени,
нима и краят ще е по-различен,
ако е писано в сълзи
да се убием от обичане?
Какво се случва с любовта?!
Нима и тя
в канавката изтича,
удавена в вина
и кървите мисли на момиче?
Ако не може Тя да ни спаси,
отказвам се!
Ромео да обича
някоя посредствена Сузи,
Елена или Беатриче.

Мечтаната жена

2009-11-05T09:36:00.002+02:00

Мечтаната жена си е отишла.
Познавам по палтото й - го няма.
Познавам по това затишие
и зейналата в тебе рана.

Заминала е, без да се сбогува.
Оставила кафето си непито.
Оставила и мен - да се преструваме,
че още съм жената от мечтите ти.

* * *

2009-11-05T09:35:00.003+02:00

Най-хубавото нещо ми се случи.
И после падна цялото небе
връз мене –
от приказката краят се отчупи.
И се разплака цялата Вселена.

И нямаше „три дена яли...”,
от мъка гостите ни се напиха.
Да бе от някъде видял го,
ти щеше пак да си отидеш.

От отрова поне се умира

2009-11-05T09:33:00.002+02:00

Поднасям се с много кафе
и отрова във мънички чаши.
По дъното плъзгаш ръце
и от допира сам си се плашиш.
После пиеш. И плачеш. И стига
до сърцето последното време.
Последните тостове вдигаш
за финалната обич-поема.

Приемам се в мънички чаши
и с галони кафе се преглъщам.
Ако си мислиш – това е ужасно,
ако искаш от моята същност
да пиеш направо, да вкусиш,
помисли си, преди да избираш:
грешна стъпка – и губиш.
От отрова поне се умира.

Вина

2009-11-05T09:31:00.002+02:00

От истините,
казваш,
не боли.
Очите ми ранило нещо друго,
по дланите оставила следи
не чиста обич,
а моментна лудост,
плевнята подпалила вина
и покривът изгаря
от илюзии,
и тази
странна
тишина
е просто липсата на грубости,
веригата държи онази част,
която е фалшивата
у мене...
Защо тогава –
питам аз –
трепериш, без да ме погледнеш,
защо,
отворя ли уста,
ти правиш три следи назаде?
Кажи,
чия вина
направи плевнята на клада?

2009-08-21T10:11:00.003+03:00

Това не е истинска история. В нея няма нищо реално, нищо истинско, нищо измислено

На един малък таван живееше малко момче. За него се грижеше негов роднина - един малък човечец. Той имаше само няколко малки неща - момчето, една картина с маски на черен фон и таванската стая. Всеки ден човечецът извеждаше момченцето на разходка, ядяха сини сливи и пееха песни под звездите.
Но един ден момчето порасна. Ожени се, намери си дом в една друга сграда и не на тавана, имаше свое малко момче. Но не забрави своя малък човечец и неговия малък таван.
А той си живееше скромно както преди - имаше своите излети в неделя до магазина на ъгъла, правеше хартиени цветя под дъжда и ядеше сладолед с малини. Момчето го посещаваше често и тогава заедно пишеха писма до небето или рисуваха сини мечти.
Човечецът си имаше двама приятели, които не го изоставиха никога – един огняр и малката стара цигулка, която вадеше нощем от скрина. Огнярът идваше винаги след работа прашен и черен от многото дни сред тъмнината. Но щом влезеше в малката таванска стая, тя засияваше с оная светлина на изгрева, която никой не може да повтори. Цигулката беше намерил преди години, беше останала спомен от някогашния малък свят, в който живееше. А огнярът продължи да идва дълго след като момчето порасна. Прекарваха много вечери загледани през малкия прозорец към огромния свят навън и просто се усмихваха. После играеха на домино или шах и пиеха вода с лимон. На раздяла очите им все си обещаваха някой ден да заминат на пътешествие из онзи приказен свят, който само прозорчето им показваше. И после бавно тръгваха по паважа на познатия им ден.
Но се случи така, че огнярът се разболя. Тогава малкият човечец започна да го посещава в неговият малък дом - стаичка в края на завода за хляб. И пак двамата играеха на шах, пиеха лимонада с усмивки и на раздяла си обещаваха да гонят звезди. Но огнярът ставаше все по-зле, все по-рядко пееше с продавача на вестници или говореше с пощальона на странен испански. Мина време, а сякаш нищо не се подобряваше. Така и не се оправи, а огнярът умря.
Момчето се притесняваше много за своя малък човечец и го повика да живее с него в неговия дом. И той дойде. Имаше своя стая с огромен прозорец и много картини. С много светлина и много топлина. Там беше и малкото момченце. Не само неговото, но и момчето на неговото момче. И те станаха приятели. И ядяха сливи в четвъртък, пишеха на звездите или мислеха на глас. Но малкият човечец започна да се чувства все по-малък, все по-сам. Домъчня му за неговия малък таван с малкото прозорче, в което бе заключен целия свят, за цигулката с една струна, която свиреше само вечер, за цветарката и нейните момчета, за стария му комин с дупки отляво.
Тогава малкият човечец се раздели със своето момче и с неговото момче и се върна на старата улица с карамфилите по стрехите. Но и таванът не беше същият вече. Нямаше я светлината на огняра и шумът от гълъбите на покрива. Стаичката беше някак по-малка, таванът - по-схлупен от преди, а прозорчето... неговият свят беше различен. С какво, така и не разбра. Цигулката не свиреше вечер, доминото хвана прах, а малкият човечец прекарваше деня си загледан през прозорчето на стената. Онова в него го привличаше, но и го плашеше. И така всеки миг от отминаващото лято той мислеше за своето момче, за неговото момче и малкото прозорче.
Един ден се реши. Събра усмивките си в шепа, нахлупи старата шапка с перо и излезе. Нареди се на опашката и зачака своя ред. В джоба си криеше малка катастрофа, толкова малка, че почти забрави за нея - едва четири на четири сантиметра. А когато чиновничката обяви с досада неговия номер, пристъпи напред, тръпнещ и изпълнен с надежда.
- Какво ще обичате? - попита го тя.
- Един билет до света и обратно, моля - каза й той.
Тя се обърна към него с намерение да каже нещо, но видя блясъка в очите му, онзи, същият, който някога огнярът носеше в неделя, и само се усмихна.
- Три лева и четиридесет стотинки, господине.

2009-08-21T10:06:00.004+03:00

10 неща, които мразя у теб:
(из "10 неща, които мразя у теб")

- Мразя начина, по който ми говориш
- И начинa, по който си подстригваш косата
- Мразя начинa, по който караш колата ми
- Мразя, когато зяпаш
- Мразя големите ти крака
- И начинa, по който ми четеш мислите
- Мразя те толкова много - това ме отвръщава
- И дори ме кара да римувам
- Мразя начинът, по който си винаги прав
- Мразя, когато лъжеш
- Мразя, когато ме караш да се смея
- И още по-лошо - когато ме караш да плача
- Мразя, когато не си наоколо
- И фактa, че не се обади
- Но най-много мразя това,
че не те мразя - нито дори отблизко, нито дори малко, нито въобще

VS

10 неща, които обичам у теб:

- Обичам начина, по който ми говориш
- И как ме ме гледаш
- Обичам силните ти ръце
- И начина, по който четеш мислите ми
- И как понякога не разбираш и дума от това, което ти казвам
- Обичам, когато се притискаш в мен
- и вливаш от топлината си в студените ми нощи
- Обичам, когато се мусиш
- Или когато само с поглед ме усмихваш
- Обичам, че не ме караш да плача
- Обичам те, защото си себе си
- и знаеш, че нямам нужда от други
- Но най-много обичам това,
че и ти ме обичаш

“Места на памет” или паметни неместа

2009-08-21T10:03:00.001+03:00

От 5 до 28 ноември 2008 година в Гьоте-институт, София, Маргрет Хопе ни предложи да повървим с нея по стъпките на социалистическото изкуство в бившата ГДР и в България. По-точно, да видим къде и има ли го изобщо това изкуство днес. Чрез фотографиите си Хопе изследва отношението на двете страни към социалистическото минало – то ясно личи в откачените и опаковани картини, по празните стени, в натъпканите надве-натри под полусрутен ламаринен покрив паметници. Снимките са репортажни – целят да снемат маските, да покажат истинските нагласи в двете страни. Отричането на художественото наследство е отражение на стремежа им да отрекат наследството на времето.
Но нека последваме Хопе по стълбите до втория етаж на Гьоте-институт, където ни посрещат празните стени. „Радост от живот” е заменена с металиково кошче за боклук, сейф и бял фон. Неизмазана тухлена стена е може би последният реален дом на „Лайпцигски панаир, 1958” на Гюнтер Алберт Шулц. Мащабната петнайсетчастна „Антиимпериалистическа солидарност” на Хартвиг Еберсбах се е свила до 4 опаковани картини в рушащ се склад. Дали голите стени на Лайпцигския университет се подготвят да окачат 12-те части на „Работническата класа и интелигенция”, или напротив, да ги забутат и тях под тон от прах и мазилка? Моята любима снимка, показваща толкова ясно германското отношение към паметниците на социалистическото изкуство, е „Съветски войници 1987” – 2 от четирите части на картината са обърнати с гърбовете нагоре. И толкова. Ако не пишеше какво трябва да има, нямаше и липсата му да видя. И добре, че Маргрет Хопе е посочила авторите, местата, където са били окачени тези картина от съвсем близкото минало, защото иначе щях да се взирам в празните стени и да разсъждавам за тапети и шпакловка.
Да влезем вътре, на българска земя. Там фотографското око примигва срещу паметниците от социалистическо време, които привидно са още част от нас. На връх Бузлуджа в Стара планина не са махната двете ръце, хванали факела на „Единство на борбата за национално и социално освобождение”. Но на лявата стои надпис „АТАКА”. Пусто е на Бузлуджа, небето е есенно-сиво, тревата е пожълтяла и прорасла в стъпалата. Поклонниците ги няма. Има го вандалското. Нашите паметници, картини и бюстове стареят по складовете на Съюза на българските художници, в мазетата на Националната художествена галерия, където се търкалят парчета от счупени статуи, натрупани колкото да не пречат, а тъжният ангел сякаш не иска да срещне погледа и се срамува от сегашното си място. В Депото на СБХ всички фигури гледат към изхода, все едно чакат да излязат всеки момент, носът на едното лице е счупен, сякаш се е сбил, наистина се е бил в борбата за социален ред, който накрая го е сбутал под ламаринения покрив сред мръсотията наоколо.
Звездата от рубинено стъкло, големият символ на БКП, днес се намира сред други боклуци зад Централна баня в София. Подпряна е на недобре виждаща се фигура, поредната, случайна или нагласена от съдбата, алегория за смазаните в нейно име безлики хора, които и в последния й път я поддържат. Наоколо лежат останките на други статуи. Звездата е куха, празна, студена, няма следа от величието, сега тя е просто метал и стъкло, дори рубинът й не личи.
Стенописът „Партията” на Димо Заимов в Партийния дом на Перник, посветена „на пернишкия пролетариат и героите, паднали в борбата”, е мащабно и интересно прозорче към виждането на социализма за самия себе си. условно мога да разделя стенописа на две. В дясната ми част са измъчените лица на работниците в мина, наведен мъж държи цветя, под него майка плаче. Над тях се посрещат бунтовници с „хляб и сол”, жените носят пушки, развява се червеното знаме. Отляво погледът ми бяга по вплетените в картината части от машина, които хората неуморно поправят. Изобразените 2 стенописа на момичета в носии ми напомнят за вграждането в къща, та да бъде тя по-здрава. А по средата стоят бяло момиче с блещукаща роза в ръка и мъж с дете на раменете, вдигнало ръка за поздрав. Над всички тях голяма фигура като на гръцки бог е разпростряла ръцете си – едната държи над бунтовниците червената звезда, която да ги води, а лявата е с факел, които осветява с червена светлина лицата на работниците. Така ли се е виждал социализмът? Като богът, минал през небето и с червени отблясъци превел хората от тъмното битие към щастливия, устроен живот-машина, в който всеки е чарк?
Стенописът като цяло буди смях заради един мъничък детайл, който фотоапаратът е уловил – позиционираният точно до него надпис „Авариен изход” и стрелка в другата посока. А не е ли това всъщност синтезирано цялата идея на Маргрет Хопе? Избягахме от социализма през аварийния изход. А изкуството не можа да ни последва и сега тъжно ще гледа под тоновете прах, забрава и отричане.

Непобедима ли е корупцията?

2009-08-21T09:36:00.003+03:00

(Борбата с корупцията и гражданското общество)

Корупцията като „модерно” социално явление е поредната раничка в тялото на съвременното общество, от която бавно, но сигурно потичат милиони и милиони. И така се случва не само в нашата страна. Корупцията не е „чисто българска работа”, както сме свикнали да мислим за всичко лошо, което се ни случва. Факт е обаче, че в България това е наболял проблем, за чието преборване все още не е открито подходящото лекарство.
Корупцията е вирус, който не подбира гостоприемника си – и развиващите се, и капиталистическите страни се изправят пред въпроса за борбата с нея и ограничаването й. Названието идва от латинското „corruptio", което буквално значи лошо състояние, изхабеност, разваленост, също и подкупване, лъжливост, разваляне. Няма обаче едно-единствено повсеместно определение какво точно е корупция. Всяка държава включва в законодателния си апарат своя дефиниция, малко или много по-различна от тези в другите държави. В някои страни определенията дори се основават на морала и нравствеността. Общото между всички опити за дефиниция е, че като корупция те квалифицират злоупотребата с положение или власт – политическа, икономическа или административна, с цел лична или групова облага за сметка на един човек, конкретна общност или цялото общество. Ето защо търсенето разрешение на проблема и отговор на въпроса, може ли да се победи изцяло корупцията и какво би могло да направи гражданското общество, за да ускори и улесни този процес, е една от основните трудности, пред които се изправят правителствата на всички държави по света.
Решението обаче не е толкова лесно за намиране. Силно идеалистично погледнато, корупцията е дело на човека, на всеки отделен човек, който сам се решава да даде или да вземе, от което би следвало, че е изличима с премахването на самото желание за този вид действия. Реалността обаче показва, че това съвсем не е така. Както птичка пролет не прави, така и един невзел пари служител съвсем не означава неподкупно министерство. Още повече че едва ли има някой, готов да даде пари, когато не му ги искат. Което води до въпроса – трябва ли всички усилия на правителството и обществото да се насочат именно към изкореняване на желанието за корупция? Възможно ли е един ден тя наистина да изчезне по такъв начин? И дали усилията за подобряване ефикасността на държавната администрация биха успели чрез едно антикорупционно учение да породят чувство за професионална етика и да ги накарат корумпираните служители да „влязат в правия път”? Скептичността на повечето хора се подкрепя от около шест хиляди години цивилизация в съвременния смисъл на думата, която не е успяла да „отучи” човека от меркантилизма му.
В същото време обаче такава идея не бива да се пренебрегва лековато, защото, както добре ни е известно, колкото и закони да се налагат, колкото и ограничения и строга регулация да съществуват, има ли желание, има и начин „да те корумпират”. Точно както предупредителните надписи върху цигарените кутии и разделението в отделни салони в ресторантите сами по себе си не премахват тютюнопушенето.
Една от класификациите на корупцията я дели на голяма и малка. Голямата корупция включва висши държавни служители, политици, бизнесмени, хора, които са в позицията да вземат решения за разпределението на значителни ресурси от всякакво естество. Служители на по-ниска позиция, които пряко контактуват с граждани и представители на средния бизнес, упражняват малка корупция. Тя е по-разпространена, обхваща по-малки мащаби и е значително по-трудно уловима и доказуема. И именно малката корупция представлява по-значителната част от проблема. Не едно и две правителства, всички, разбира се, на километри от вратите на българския Парламент, са губили мандата си в момента, в който са загубили общественото доверие. У нас обаче престъпници по високите етажи на властта се ловят трудно и още по-трудно се доказва, че това, което симпатичните момчета с качулки са намерили в ръцете им, наистина е подкуп, а не „заем”, както стана модерно да се нарича. А когато стане дума за процес и излежаване на наказание, разговорът прескача в сферата на фантастичното.
Малката корупция обаче, ако приемем тезата, че спадаме към културите, които традиционно приемат корупцията като цяло за нещо нормално, би могла да се нарече без особено преувеличение националната ни стратегия за оцеляване. Типичният българин, изправен пред непристъпната стена на администрацията, с въздишка бърка в портфейла си, преди още да е дошъл неговият ред на опашката. Обществото ни бурно се възмущава от непрекъснатото спиране на евросубсидии, от политическите търгаши, след което се разпръсва на отделни елементи, повечето от които продават гласовете си за по 500 лева на следващите избори. И кой би отказал такава сделка, когато сметката за парното му е почти в същите размери? Социалната обстановка в България не предполага, а натрапва, че борбата с малката корупция е обречена. Присвояването в големи размери считаме за престъпление, достойно за четвъртия кръг на Дантевия Ад, и в същото време се възхищаваме на онези, които са успели да „спестят” за вила, яхта, образование и апартаменти да децата. Стигнали сме дотам, че скоро може и да включим рушветите за пътните полицаи в плановете за седмичния си бюджет. И го приемаме за напълно нормално – всеки би се раздели по-охотно с 20, 30, 50 лева, отколкото с точки и шофьорската книжка. Това е латентна престъпност, от която и двете страни са доволни, каза военноокръжният прокурор на София Спас Илиев в коментар за „Капитал”. И докато е така, у нас корупцията няма да може да изчезне. Не и докато едва ли не всеки втори бленува за реализиране на „българската мечта” – да се издигнеш от зле платен служител до безврат собственик на няколко хотела по Черноморието, джип последен модел, охранители с вид на бивши, или не толкова бивши, престъпници и Мис България на рамото. И докато някои хора реализират тези мечти пред очите ни, каквито и да е доводи на човешкия разум ще си останат безсилни.
Проблемът за корупцията присъства неизменно в социално-политическото пространство на България през последните 12 години. Тя отслабва обществото ни и чрез непрекъснатия поток на емигранти, повечето от които млади хора и специалисти, чрез намаляването на инвестициите, особено чуждестранни, увеличаване на и без това ненужно тромавата бюрокрацията, спад в производителността, намаляване на сигурността, неефективни социални услуги в областта на полиция, правосъдие, образование и здравно осигуряване и все пак борбите за ограничаването й приличат на битка на Давид и Голиат, в която обаче момчето се оказва застанало пред гиганта без прашка. А въпреки мрачните краски на родната действителност, има реални стъпки, които можем да направим, за да стигнем до по-добро положение в страната. Корупцията не може да бъде изкоренена напълно, но може да бъде ограничена. Едно начало за това биха били адекватни и поне донякъде успешни нови мерки, защото само доброто желание не стига. Както доказа скандалът с бившия заместник-министър на външните работи Чаушев, който присъстваше в регистрите на министерския съвет под едно име, а в бордовете на няколко фирми – под друго. През март тази година решението на премиера Сергей Станишев за проблема със злоупотребите във властта бяха три декларации, задължителни за всички лица на държавни длъжности, с цел „ограничаване на средата и възможностите за корупционни практики, чрез законодателни, административни и организационни мерки". Както се разбра само няколко дни по-късно обаче, попълването на формуляри може би не е най-удачният метод. Дали това беше най-добрата идея на премиера, или груба грешка на съветниците му, така и не стана ясно.
Докладът на „Трансперънси Интернешънъл", публикуван на 23 септември тази година, в който България се посочи като най-корумпираната страна от 31 страни в ЕС и Западна Европа, показва категорично, че проблемът се задълбочава. Борбата с корупцията трябва да започне оттам, където хората смятат, че са най-наболелите проблеми. Ролята на самото общество е не по-малко важна – контрол и натиск върху политическата сфера за повече прозрачност, за по-пълна и леснодостъпна информация, за публично наказване на някои основни нарушители. Медиите като регулатор на управляващите винаги са се стремили да търсят и посочват случаи на корупция. Особено важно за страната ни е развитието на силно заниженото чувство за граждански дълг – с други думи, грижата на всеки гражданин да следи за спазването на законите и да сигнализира в случай, че забележи обратното. Недоверието на обществото в институциите винаги ще е пречка за каквито и да е опити от тяхна страна за ограничаване на престъпността. И може би най-важното – хората да осъзнаят, че от тях зависи много, че ако не докладват за случаи на корупция, тя никога няма да може да бъде ограничена.

Сензацията в журналистиката – лекарство или отрова?

2009-08-21T09:18:00.006+03:00

Преди няколко дни баща ми донесе цял кашон с ябълки. На мен се падна да ги опаковам една по една, да отсявам набитите, загнили плодове, а другите да слагам в нова кутия. Ябълките са малки и жълти, тук-там се намира по някоя зелена. Но ето че изведнъж, съвсем изненадващо, аз извадих една по-различна. Тя е голяма, червена, красива. Съвършена. Със само едно малко светличко петно. Имаш чувството, че ей сега мащехата на Снежанка ще влети през вратата и ще те нахока, че си й я задигнал. Отделих си я скришом. Но ме загриза съвестта и я показах и на другите. Сложих ябълката на видно място и няколко дни я подминавах.
Уж я оставих, а все ми е в главата. Правя-струвам, влизам в кухнята и я виждам. А тя сякаш знае колко я искам и става все по-съблазнителна. Накрая една сутрин не издържах. Отидох, измих я и я захапах. А тя излезе кисела. Най-красивата ябълка на света, а сякаш го е знаела и нарочно е станала невъзможна за ядене. Че чак и разкървави венеца ми. Гледах я тъжно, докато майка ми не влезе в стаята и не я изхвърли.
Сигурно се чудите какво е общото между тази история и журналистиката? Ако трябва да бъда честна, почти нищо. Но все с нещо трябваше да започна, нали? А и вече обещах, че ще е с нещо в този дух. Така че не ми остава нищо друго освен да се опитам да измисля някаква завързана аналогия и да стискам палци да мине.
Един от преподавателите ни наскоро цитира Стоян Михайловски, че публицистиката е като мушмулата – колкото по-гнила е, толкова е по-сладка. Е, моята журналистика е като ябълка. Неправилно се изразих, простете. Моята сензация в журналистиката е ябълка. От ония, сочните, красивите, примамващите те, по-големи от останалите скучни и незабележими ежедневности, побъркващи те с мисълта, че можеш да ги стигнеш. Обещаващи ти. И кисели. Че накрая и пируващи, че си платил с кръвта си, а не си получил нищо. Да, такава е моята сензация. Аз ще хукна след нея, ще протегна ръце да я хвана, ще я държа в ръцете си, а тя ще ме отрови. Но елегантно, типично по европейски. Или по нашенски ще се обърне и ще ме подгони. А понеже аз не съм й достатъчна, ще тръгне и след други. Ще се промъкне като мъгла под петите им, ще ги излъже и те да я вдишат, а после като чуден никотинов опиат ще подпали дробовете им. Лекарството е просто... следващата журналистическа сензация. Парадоксално, нали?
Но да поразсъждавам на глас какво животно е тази сензация. Тълковният речник ми настоява, че е „съобщение или събитие, които предизвикват интерес”. Но моята прилича по-скоро на змия(хайде пак да се върнем на ябълките...) Промушва се между делничните ми размисли и страсти, изправя се в най-неподходящия момент, омайва ме с раздвоения си език и ме захапва за врата, ако не я хвана навреме. А после какво ще я правя, ако успея, си е лично моя работа. Тя може да ме излекува от скуката, да нахрани самотната ми и гладна за пикантност душичка, да ме изстреля към върховете, където да си хвана някоя нова сензация. И да си живея щастлива до края на дните. А може и да пообъркам съставките и да си сваря точната доза отрова, която да ме прати, както се изразяваше леля ми, в третата глуха. Ех, пъстър свят... Сензацията ми може и да не е ябълката на греха, но си струва да бъде открадната. Ваша може и да бъде по-сладка. И дори да ви излекува.
Но да завърша с нещо умно. В есето си „Мълвата” Георги Томалевски казва, че тя спокойно може да се нареди сред най-големите измислени от хората оръжия. Освен да изплагиатствам и да кажа същото за моята сензация. То и без това днес малко ги бъркат двете понятия.

Червените рози – за драскачите и смъртта на писателите

2009-08-21T09:18:00.005+03:00

Да си писател е най-ужасното нещо на света. Няма по-неблагодарна съдба от свързващата те като с пъпна връв към писалката и кошмарно празните страници. Все този неутолим копнеж по Историята, онази, която трябва да бъде разказана просто защото иначе не може да бъде. Все същата жажда за думи, неизречени, ненаписани, издълбани в съзнанието ти. Един писател е като бог в своя малка вселена – претворява всичко в нея, съживява, убива. И всъщност няма нищо. Защото всичко създава за другите.
Йовков беше писал за белите рози. Елин Пелин – за черните. Чела съм за сини, жълти, специални, любовни, за такива цветя, заради които си струва да живееш сам на далечна планета. Но кой беше писал за писателите? Като за червените рози в морето от бели цветя, окървавени от битки с въображаеми мелници. С големи бодли, на които нанизват жестоко или стилно-галантно бодват читателя си, за да прокърви и той, за да види това, което прави писателите нещо по-различно от нас, обикновените, в които не бушува вихрушката на таланта. Уханието на тези цветя е упойващо, наркотично, прави ни зависими, безразлични или предизвиква алергични реакции.
А кой беше казал, че целта на всички писатели е да поучават? Вероятно, който и да е бил, се е сетил да го спомене и на Гор Видал, докато той е писал за смъртта на известния италиански автор Итало Калвино. Защото това прави той чрез своя текст – поучава ни как трябва да търсим, как да живеем и как да умрем. През призмата на естественото желание да си спомниш за някого, когото си загубил, са разказани и фрагменти от един необикновен живот, и мечтанията на един човек от страниците на последна книга.
Това всъщност не е разказ само за Калвино. Прозренията в живота, търсенето на отговори, задаването на въпроси и мъдростта на обикновените неща са неразривна част от текста. Чрез непрекъснато преминаване от сцена в сцена, липсата на хронология, с редуване на героите, описания на техните мисли, често чрез собствените им думи, с вмъкването на детайли и спомени Видял „иска да видим не само което той вижда, но и това, което може да е пропуснато, защото не е гледано с достатъчно внимание”. За приятеля си Гор Видал говори с уважение, привързаност, споменава негови книги, рецензии за работата му, думи за него след смъртта му. Видал както показва професионалните успехи на Калвино, така и споделя интимни подробности за него – разговори, случки, писма, вметки за убежденията му, мненията му по дадени проблеми, които да помогнат на читателя да навлезе по-дълбоко в историята и в характера на италианеца, да види човека в известния писател.
Говори се и за последната му книга, „Palomar”, за последния му герой, „самия Калвино”, за тези „последни размишления за природата”, от които Видал избира пасажи, които според него „да осветлят гледката”. Това са всъщност изпъстрените с червено, писателско червено, страници на поредните търсения същността на живота. Било то в меча насред морските вълни, в срещите си с животните, в невъзможността да се създаде ред или идея, която да не е хрумнала и другиму, Паломар търси отговорите на вечните въпроси – „Ние част от вселената ли сме? Или вселената сме просто ние, мислейки че има такова нещо?”. И осъзнава преходността си, неспособността на един човек да промени законите, по които се върти света и се случват чудесата – „той е убеден, че мечът ще съществува и без него”.
Тъжна е аналогията между човека и горилата албинос, седяща в нестихващо безвремие върху своята автомобилна гума, чиято гледка преследва Паломар – „Точно както горилата има нейната гума, която служи като осезаема подкрепа на бълнуващата, безмълвна реч, ‘си мисли той’, така аз имам този образ на голямо бяло човекоподобно. Ние всички въртим в ръцете си стара, празна гума, чрез която бихме искали да достигнем последното значение, до което думите не достигат”. И търсещият отговори човек, и безмълвната маймуна са „единствен екземпляр в света във форма, неизбрана и необичана”.
Има два вида писатели. Едните умират бавно, листо по листо, името им сякаш векове пада в мътното езеро на човешката забрава. Другите изсъхват внезапно, изцяло, като мумифицирани просто навеждат глава и застиват. Понякога остават провесени на нечия стена на съзнанието, понякога просто попадат в боклука. За Гор Видал смъртта на Итало Калвино е поводът, основната линия на текста. Колкото и да прескача мисълта на разказвача, тя винаги се връща към отправната си точка – загубата. Където и да го отведат спомените, действителността го връща там, към обграденото с мразен от Калвино бетон гробище, към тълпата зяпачи и журналисти, към „ няколкостотинте приятели на Калвино, писатели, редактори, издатели, преса, местни съновници”, към слънцето, чрез което сякаш и природата се сбогува със своя наблюдател.
Има два вида писатели. Но само един вид драскачи. Те не могат да бъдат писатели, да създават реални хора, да им дават живот в просто няколко думи, да се доближат максимално до отговорите на вечното търсене. Те са драскачи, бели, скучни, фалшиви. Има толкова много от тях, че когато се появи някои писател, често се налага да го видим как умира, за да разберем, че наистина е бил такъв.
Видал отбелязва и вниманието, което американската преса отделя на събитието, макар и авторът да го определя като „некомпетентно” и „недостатъчно”. То никога не е колкото трябва да бъде, когато си отиде писател. Не просто писач, не някой, който запълва времето си с измислянето на истории и е просто още една бяла роза, отегчена от живота в градината си. А такъв, който има какво да каже на другите. „Истинските писатели са съвестта на човечеството” е казал Фойербах. И не е сгрешил.
Текстът на Гор Видал завършва с още един, последен цитат на Калвино, сякаш като обръщение към читателите и към самия мъртъв писател, като обобщение на свят с една червена роза по-малко: „Последната глава от „Паломар” започва така – „Господин Паломар реши, че от този ден нататък той ще се държи сякаш е умрял, за да види как светът ще се справя без него”. Засега, неособено добре, ми се струва.”
Някои от познатите ми ме увещават да участвам в литературен конкурс. Може би дори ще го направя, знае ли човек. Често мисля за себе си като за писател по дух и жена по съдържание. Смешно, нали? Но толкова тъжно-вярно, че понякога ми е мъчно за мене си. Защото аз съм драскач. Защото не можеш да бъдеш човек и писател. Или си едното, или друго. Няма бели рози с червени оттенъци.
Calvino`s dead. In red.

Song of the day

2009-08-19T22:55:00.001+03:00

http://www.youtube.com/results?search_query=andy+williams&search_type=

Прозрение

2009-08-19T22:53:00.002+03:00

Когато стана,
всъщност не болеше.
Дори не се усещах,
че кървях.
С една стрела,
пронизала ръцете,
и сто стрели, забити между тях,
прекрачих прага.
Никой не реагира.
Не плака майка ми и брат ми не крещя.
Поднесоха обяд.
И с чаша бира
баща ми щастие разля.

Когато стана,
всъщност не болеше.
Защото болката
пристигна след това –
едва когато се усетих,
че с месеци вървяла съм така...

Писмо до кандидат-чаровния принц

2009-08-19T22:50:00.004+03:00

Понеже аз съм модерна жена с някои средновековни изисквания и доста непреклонни схващания, за твое улеснение, скъпи принце, съставих списък на качествата, които трябва да притежаваш, и постъпките, които да извършиш, за да спечелиш сърцето ми. Чети внимателно, води си записки, ако искаш, принтирай тази страница, за да я носиш удобно в портфейла си. Препрочитай списъка често и внимателно, за да избегнем взаимно неприятни моменти на недоразумения:

(На вниманието на всички лъже-кандидати: разполагам с драконов дъх и не ме е страх да го използвам. Желаещите да проверят думите ми на дело, моля, да заповядат на лична среща.)

. заслужи си правото да те наричат „мъж” и го доказвай несамо при поискване;
. уважението ми се мери в „нищожно” и „грамадно” – харесай си едната степен и работи за нея;
. не е зле да разполагаш в стабилни количества с качествата на благородник – честно сърце, тежка дума, умело благоразумие, умерена мъдрост, дързък ум и пъргав език (в говоренето, покорно благодаря за правилното разбиране);
. чувството за хумор е препоръчително за оцеляване в полевите условия на съжителстване с мен;
. ако за теб перото не е по-остро от шпагата, намери си нещо, което да е, и го използвай;
. способна съм да оцелея без цветя и бонбони, но не и без обичане – който и вариант да избереш, по-добре е всекидневно да го поддържаш;
. ухажването ми ще протича гладко, ако си наясно отсега: не съм празноглава глупачка, не изпадам в крайности твърде често и съм напълно склонна към досег с реалността, ако ми предоставиш такава, която да харесам;
. показването на чувствата ти е плюс, който е неприемливо да липсва;
. не ми е нужно да си герой, а героично себе си;
. от изключителна важност е потеклото на кръвта ти – ако не знае да кипи, считай се скъсан на приемния изпит;
. издирвам рицар, готов да зареже белия кон и гордостта си и да върви с километри, за да стигне до мен.

Ако смяташ, че не си този мъж, свободен си да напуснеш битката за сърцето ми.
Останеш ли обаче, ще ти се наложи да бъдеш такъв през цялото време.
Да, знам, че искам много. Но не предлагам по-малко.

Твоя
... да кажем, Жулиета.

2009-08-19T22:49:00.003+03:00

http://s52.photobucket.com/player.swf?file=http://vid52.photobucket.com/albums/g13/mnogoqko/dnevnk.flv&fs=1&os=1&ap=1

Много по-различна

2009-07-25T15:27:00.003+03:00

Било е някоя пиянска вечер.
Била е сто процента друга.
От устните ми, казваш, вечност
си пил на равни дози с лудост?
Косите ми били червени,
ухаели на страст и вино,
целувала съм като демон,
но със очите на богиня
прогаряла съм в тебе бездни,
превръщала на бог самичък...
Звучи добре. Звучи чудесно!
Но аз съм много по-различна,
приличам повече на ледник.
Ти търсиш друга... всяка друга -
във вените ми бавно тегне
кръвта на скучност и принуда...

Дано я срещнеш пак, след време
дано съдбата да ви сблъска.
Сега си тръгвай. Да взема
да си призная, че не бъркаш.

Многоточие в началото на изречението

2009-07-24T11:07:00.007+03:00

Има дванадесет начина да ме нарани човек още с първия си поглед. Може и да са повече, но ми допада това броене, вероятно се лаская малко от библейския му смисъл. Чудно ми е, дали ако те попитам, ще намериш тринадесети?
Да, да, знам, в едно друго време и в една друга реч ти обещах, че спирам да пиша за теб. Но това е различно. Сега пиша на теб. Помниш ли, казах ти го - ти ме познаваш, дори и сега, когато съм променена. И както винаги, няма да прочетеш и дума от това откровение. А тази неизбежност ме прави ядосана и успокоена едновременно. На кого другиго да разкажа, ако не на теб? Просто се престори, че ме слушаш, останалото ще се престоря самичка.
Има дванадесет начина да ме нарани човек още с първия си поглед. А вчера намерих тринадесетия.
Всичко започва нормално - две очи, една уста, половин човек. Кажи го, наполовина ме интересува дали изобщо има такъв човек.
Той ме заговаря - порой от клиширано-делнична проза. И понеже още наивно си мисля, че аз съм по-добрата част от света, му отвръщам. Той продължава - държи ръцете с надежда да хване сърцето ми. Налудничавият блясък ме ослепява и тревогата ми нараства. Чудя се само как да пренеса себе си на отсрещния края на бордюра. Накрая ме пуска и аз почти бягам. Не осъзнавам, че е, за да се блъсна стремглаво в единственото нещо, което е в състояние да ме изплаши повече в момента - истината.
Да й отдадем главната буква, която не посмях да напиша.
Голямото откровение днес е, че всъщност аз съм половин човек. Не заслужавам цялостта си, щом съм способна дори мислено да приема някого за по-нисш, да окача лудостта му на шията и да соча успокоително с пръст доказателството, че не съм такава, даже напротив, щом говоря с него, съм "добра". И дори не осъзнавам, че е точно обратното.
Има дванадесет начина да ме нарани човек още с първия си поглед. Явно беше време да погледна себе си и да намеря тринадесетия.
Иска ми се вече никой да не ме заговаря. За да не среща много-точието в началото на изречението ми.
По-малко болка и за двама ни.

Теория на мълчането

2009-06-23T11:01:00.008+03:00

„И застоялият въздух се изпълни
със звънтящото безмълвие
на неизречени слова.”
Тери Пратчет, „Истината”

Телефонът звъни. Упорито изследвам с поглед подробностите в тапетите на отсрещната стена. Знам, че ти ме търсиш. Помниш ли миналия вторник? Аз – да. Затова и няма да вдигна. Не искам пак да не водим същия разговор. Уморена съм от това.
А и да вдигна, какво, мислиш, ще стане? Ще попиташ как съм, ще кажеш какво правиш ти, после ще дойдеш на вечеря. И всичко ще започне по същия начин.
Ще кажеш, че съм красива.
И ще пропуснеш да споменеш, че розите на масата не са от теб.
Ще ти сипя кафе.
И ще се направим, че не виждаме останките от счупената ти чаша в боклука.
Ще седнем на дивана.
И ще се преструваме, че е същият, който избрахме заедно.
Ти няма да кажеш: „Напускам те”.
Аз няма да ти отвърна: „Не мога да живея с теб”.
Няма да ме попиташ: „Откога си различна?”.
Няма да ти посоча: „Че кога съм била иначе?”.
Няма да се засегнеш от тона ми.
Няма да ти ударя шамар.
Някой от нас няма да каже, че това е абсурдно.
Другият няма да се съгласи.
Ще говорим за времето, за предстоящата буря. Онази навън, разбира се.
Ще се смеем изкуствено, че ти отново нямаш чадър.
И ще подминем безгласно, че нямаш нищо тук.
После ще станем и ще си отидеш. Неокончателно.
А аз ще счупя и тази чаша, защото си пил от нея.
Сега няма да вдигна телефона. Свободното място на секретаря ми е на привършване. Търпението и чашите ми – също.

Мелодраматично

2009-06-21T14:41:00.005+03:00

Избирам мелодраматичния финал –
аз много плача,
ти прекрачващ прага,
навън гърми,
а във дъжда си сврял
жената,
за която всъщност чака
един живот и сто пропити нощи.
Избирам да боли като от нож,
да стена,
да кървя,
а после
с омраза да наливам тост
за теб и нея...
Боже,
всичко друго,
но не и тази тишина!
Нека да се хулим грубо
и търсим в другия вина...
а не да гледаш толкова смирен.
Крещи и викай!
Шом ще си отиваш,
да бъде краят тежък и нелеп...
Една любов не бива
да умира тихо.

Тази седмица препоръчвам...

2009-06-21T12:50:00.002+03:00

http://www.dnevnik.bg/izbori2009/2009/06/01/721992_citatite_na_denia/

Необходими подукти: чувство за хумор
Срок на годност: от 4 до безкрайност години
Да се приема: във възможно най-малки количества

ПРЕДАЙ НАТАТЪК ИЛИ НЕКА ПРОДЪЛЖАТ ДА ВАЛЯТ ИЗНЕНАДИ...

2009-06-20T23:29:00.007+03:00

Добре, добре, ето ме, доказахте ми, че не мога да се скрия : ) Колкото и да ми се иска да е обратното, благодаря ви, мили мои момичета - Гео и Криси, че ме поставихте начело на вашите списъци. Знам, че го направихте от любов, и бъдете сигурни, ви я връщам. Но не заради вас пиша това, а заради себе си - любопитна съм какъв ще бъде резултатът от резюмирането на личността ми в седем точки. Моят непризнато голям егоизъм винаги е тропал по душения ми еквивалент на заседателна маса и е настоявал над другите чувства, че съм малко нещо изключителна. Време е да му натрия носа : )

Избирам да посоча тези неща, без които никога не бих могла да съществувам и да греша по начина, по които го правя днес. Ако не бях изпитала, срещнала, обичала, мразила, гневила се на тези неща, нямаше да бъда аз. Всичко онова, което не се побра в изброените неща, е произлязло от тях и би изчезнало безвъзвратно, ако нещо в миналото ми или в тези седем прости точки се промени.

Ще започна с емоциите. Те са... най-неуправляемата част от мен. И може би най-силната. Едновременно с това са най-нелогичната, най-опасната (както могат да потвърдят... хм, доста хора) и най-смислената ми част. Бе емоциите си бих била просто обвивка с подобни на моите нос, коса и... каквото там остане, след като ми се вземе напълно живецът.

На второ място е семейството ми. Помните ли филма "Моята голяма луда гръцка сватба"? Ако да, значи имате бегла представя какво представляват роднините ми - безкрайна и шумна върволица от ненормални, обсебващи, вечно недоволни и побъркващи мечета с грижовни сърца, които ще те разнежат до сълзи и едновременно с това ще те докарат на крачка от извършване на углавно престъпление. И въпреки това обичта ми към тях е точно толкова голяма, колкото е тяхната към мен - с безкрайни параметри.

Следват думите във всичките им форми. Поезията няма как да ме напусне, защото без нея ще спра да дишам - без преувеличения, тя ми е въздухът, в който и живея, и летя, и падам, и ставам, и продължавам. Прозата е моето спасение, толкова неща не съм записала и никога няма да запиша, но самото им раждане в сърцето и в мислите ми дава утехата, която ме крепи. Не мога да кажа, че аз избрах журналистиката, по-скоро нямаше как иначе да бъде. С всяка ужасена от бъдещето клетка на тялото си се надявам пътят ни заедно да не е прекалено тежък и да го вървя уверено и дълго.

Номер... четири? Тук са приятелите. Думите и чувствата ми няма как да стигнат, за да ви опиша. Близки и далечни, срещнати и несрещнати - вие ме учите всеки ден. Не спирайте никога.

До приятелите са хората, нарочно отделени. Те ме ужасяват, нараняват, разочароват, презират, мамят, предават. Но не бих била същата и без всичко хубаво, което са ми дали, и без всичко лошо, което предстои да ми причинят.

Шесто... след сериозен размисъл, ще кажа, че е Борис. Ти винаги ще бъдеш много важен човек за мен заради всичко, наистина всичко, което направи. Благодарна съм ти, че ме научи да бъда, каквато съм, без страх, че ще бъда отхвърлена, и искам да знаеш, че обичам и след теб. Желая ти само щастие и ме натъжава, когато виждам, че го нямаш.

На последно място ще поставя всички онези, които съм обичала и обичам. Защото без вас, прекрасни мои, никога нямаше да съм себе си. Заслужавате първите места в мислите и сърцата на всички, които ви познават, и вярвам, че ще ги имате.

Ще "предам щафетата", по правило, на много малко от толкова скъпите ми хора, макар да знам, че някои няма да я последват:
- Нели - мое поетично отражение.
- Ками - много повече от приятел и подкрепа.
- Дидо - бисер сред бисерите.
- Велианна - красота и безстрашие.
- Емма - любов в чиста форма.
- Ирина - любов в чиста форма.
- Никола - притежател на сърцето ми.

Всички вие, които не сте тук, знайте, че сте в сърцето ми и никоя класация не може да ви извади оттам.

Не ме отпращай...

2009-06-12T21:47:00.004+03:00

Не ме отпращай!
Щом ти се мълчи,
от устните ми шепоти ще капят,
с очи ще те прегръщам
и с очи
безпочвените доводи ще стапяш.
Ще бъда по-безмълвна от богиня,
от статуя,
икона,
от жена,
която си обичал и подминал.
Ще бъда точно толкова добра
и няма никак да ти преча –
със думи, звуци,
със любов.
Ръцете ми ще се прережат
и устните ще станат гроб,
но аз ще бъда страшно тиха.
Не ме отпращай
гневен и ранен.
Когато ти премине и изстинеш,
ела да се постоплиш в мен.

Не се тревожи

2009-06-12T21:41:00.002+03:00

Ще ти върна очите.
И блясъка.
И усмивките, мислите.
Здрача.
За да могат онези момичета
да се влюбват в момче,
не в палача,
по ръцете на който останаха
десет нощи
и двайсет години.
Ще ти върна каквото съм нямала,
а от теб съм отнела, любими.
Ти раздавай го –
смело,
двулично,
точно както умееш и искаш.
Аз съм просто едно от момичетата,
при които забравил си “всичко”,
и сега си го взимаш обратно,
без да мислиш си за мен.
Или някого.
И не се тревожи,
отпечатъкът
ще изчезне след теб.
Безвъзвратно.

Song of the day

2009-05-10T23:27:00.002+03:00

Причината

2009-05-10T22:40:00.004+03:00

Да бъда силна за двама,
за трима,
за много,
по-крехка от ваза да бъда,
да преливам в тревога,
в Умора,
във пъкъл,
да летя и да лазя,
да съм тук и далече
и когато нагазя
във треви
и в копнежи,
да броя по звездите
колко време остава
и ту на момиче,
ту на демон да ставам,
да тормозя и галя,
да докосвам, да викам,
да намеря в оная,
тъжно-смешничка мисъл
точно триста причини
да забравя за всичко,
после пак да се върна
и във теб да се впримча,
да подскоча, да падна,
да разкажа, да скрия
и обичта от грамадна
да превърна във „ние” -
мога толкова много,
че и двойно отгоре,
ако ти в теб намериш
причината
да ме помолиш.

2009-05-09T09:48:00.006+03:00

Момичета, долу ръцете! Спиралите също. Ако обичате, седнете прилично. С всички части на тялото, госпожичке! Точно ти, на първия ред вляво. Без обидени физиономии, моля, докарват бръчки. Да, проклета съм, нещастна и стара. Щом казвате, и червилото ми е ужасно. Да, вероятно съм незадоволена. И с грозни обувки. Още нещо? А, да, прави сте, сакото е от преди да сте родени. Милена, падна ти изкуственият нокът. Не пищи така, момиче, не боли да ти го присадят. Да, неописуема трагедия е, но мисля, че ще се справиш и без Бърза помощ.

Стефане, защо не опиташ да използваш седалката на стола? После разкажи и на останалите какво е. Гледам, че Димитър, Иван и Станимир са се умълчали, чак пасианси редят. Мирослав да не би днес да го няма и се разпада четворката? Нищо, утре ще дойде.

Теодоре, защо не кажеш на всички ни тази толкова забавна история, и без това половината вече я слушаме откъм средата нататък. И си прибери книжката, днес няма да разискваме историята на Metalica.

А къде са Петър, Барбара, Ричард и Клаудия? Е, ще им пишем отсъствия.

Та, клас, стани, клас, мирно...

Ева № 13

2009-05-06T14:05:00.003+03:00

Кажи, че съм щура и буйна.
И с пръсти превземам и сривам.
Кажи, че очите ми струйно
и звънко преливат на вино
и кафяви, те стават червени,
щом усетя кръвта да бушува.
Отречи се, човече, от мене
и кажи, че си струва
да побегнеш от мен надалеко,
да се скриеш зад триста дървета.
Аз съм твърде красива и смела
и ужасно, ужасно проклета
и не ставам за мило момиче.
То от мене какво пък ли става!
Ако сърцето ти тръгне да пита,
ти така му кажи! И забравяй.

Song of the day

2009-05-06T13:59:00.004+03:00

Song of the day

2009-04-23T04:36:00.009+03:00

Тази седмица препоръчвам...

2009-04-16T14:54:00.001+03:00

http://www.galanto.com/doc/Domashen_kodeks.doc
Необходими подукти: чувство за хумор
Срок на годност: неопределен
Да се приема: според предписанието

На пръсти (Ще се слееш с най-ценното в мене)

2009-04-16T14:52:00.002+03:00

Понеже ще стъпвам на пръсти,
когато ще идвам в душата ти,
ако нещо от мен се разпръсне
и остане на капки в ръката ти,
ако нещо от мен отпечата
по сърцето сърца и усмивки,
ако бавно се губя в мъглата,
по която рисуват снежинки,
ако чуеш да пея, да пиша,
после всичко с целувки да трия,
без да мислиш, да чувстваш и дишаш,
протегни се и с малко магия
ще се слееш с най-ценното в мене –
едно босо и голо момиче,
което нощем разхожда се в тебе
и се учи по теб да обича.

Самодетронация

2009-04-16T14:45:00.003+03:00

Кое съм повече - магьосница...

жена...

Или и двете в повече съм много?

Пребродих дългата Земя

във опит да се превъзмогна

и да постъпвам зряло,

умно,

най-добре -

изобщо без да бъркам даже.

Във шепа ще се побере

на миналото ми куражът

да бъда фея,

вещица,

сестра

на някоя открадната богиня

и да живея както преценя,

усещайки в гърдите си

единна

жената вътре със жената вън.

A ето ме –

като във смешен сън,

в едно лъжливо име

способност дадох

да ме срине.

Богините не стават на жени.

Обратното

е дважди невъзможно.

Последи от бронз и от същност

2009-04-16T14:42:00.003+03:00

Забрави, каквото съм писала.
Каквото съм казвала – също.
Погреби тази измисленост
до потрошената бронзова същност,
която пропука. И падна,
щом докосна със устни страните.
Аз съм точно толкова гладна
за допир, за обич и близост
както бездомник за огън
и птичка за песен, за лято.
Във мен не остана и помен
от онази изящност, която
ме правеше глуха и сляпа,
студена и чужда, и друга.
Сега съм ръбата и драскам,
когато посегна, и грубо
резки по ръцете ти правя.
Но ти се усмихваш. И стъпваш
по тръни, сълзи и кошмари.
По следи от бронз и от същност
забрави, каквото съм писала,
каквото съм казвала, също –
в твоите пръсти съм истинска.
А предишното е...
предишно.

Момиче със пламък

2009-04-16T14:38:00.005+03:00

Отрежи ми парченце небе –
много мрачно от снощи е вкъщи.
Много дълго тъма ме зове,
а аз не зная дали да отвръщам.
Уж съм в шепа искра и изгрявам,
щом докосна. А гасна. И тлея.
Наречи ме момиче със пламък,
което без пламък живее
и се лута в света безразборно.
Нямам вече подслони да диря.
Вече няма врати да отворя,
зад които светът да се крие
и да блесне в очите... Нелепо.
Тук е толкоз самотно и глухо.
Докосни ме. Дори да не светя,
още мога във теб да се сгуша.

Опити за фотография Vol.3

2009-04-16T11:25:00.009+03:00

София

Имало едно време... Камей и полюсът на Северната звезда - част 1

2009-04-06T11:45:00.003+03:00

Това е историята, която майка ми разказваше на брат ми и сестра ми. Аз никога не съм вярвала в приказки, особено пък в измислените от собствената ми майка и разправяни на Коледа. Но ето, че синът ми порасна достатъчно, за да ми поиска история. Подочул от приятели (а не от баба си, която беше строго предупредена да не се бърка в празничното му възпитание), че коледната приказка е традиция в някои семейства. А ние не може ли да имаме такава традиция, попита ме една ноемврийска сутрин с блесналия обезоръжаващ поглед на всички петгодишни. Ех, Иване, Иване... нима искаш от твоята забързана, вкоренена в реалността майка да те учи да вярваш в магии? Искаше, и още как. Така че се заех да изравям от удивително подробните си спомени един свят, в който не вярвах, когато влизах в него, за да въведа там моя мъничък, чист и жаден за чудеса син. Дали съм се справила, ще отсъдят неговите деца, които, сигурна съм, някой ден ще чуят тази история.
А искате ли и вие да станете част от нея?

Беше зима. В Страната на изгряващото слънце винаги беше зима, но не заради проклятия, вещици или зли сили. Преданията разказваха, че хората сами прогонили Слънцето от земите си. То било малко момче, което един ден се появило в почти пустеещата безименна страна на прага на света и помолило овчарите да спи при стадата им. Пуснали го те, а на сутринта видели чудо – всяка овца имала при себе си малко, което тичало щастливо и кипящо от здраве. Зарадвали се овчарите, пили и се веселили, а на момчето направили къща, в която да живее, за да остане при тях. Всяка сутрин минавали край двора му и пеели песни, взимали го със себе си, разказвали му легенди за Планините и го учели да дялка фигури от дърво. Били щастливи овчарите, било щастливо и момчето. Разлистила се гората, наедрели плодовете, увеличили се стадата. Страната се превърнала от пустееща в пълна с живот. Прочула се. Нарекли я Страната на изгряващото слънце заради момчето, което с всеки изминал ден ставало все по-красиво и възмъжавало.
Един ден пристигнали кервани от Далечните земи с хора, които не познавали момчето. Водачът им видял красивата и плодородна земя и се полакомил да я има за себе си. Със злато и сладки думи настроил повечето жители на Страната срещу момчето, за да го прогонят от земите си. Тръгнало то, а на всяка стъпка падали сълзите му и се превръщали на камъни, които никой после не успял да премести. Заминало момчето. И настъпила зимата. Оттогава, според легендите, в Страната се спуска тъма, а Слънцето се скита по света и търси новия си дом.
Но легендите грешаха.
Слънцето имаше дом, имаше и семейство. Прогоненото момче се превърна в мъж и намери щастие в очите на жена от Планините, която му роди дете. Изминаха години. Детето му растеше, а вечер Слънцето разказваше истории за страната на края на света, където го научиха на песни, любов и предателство.
Дочуваха се слухове за ледовете, сковаващи Страната. Един ден край къщата на Слънцето мина семейство, което го познаваше от годините на щастие и благоденствие. Заприказва се Слънцето с хората, влезе угрижено в дома си и повика жена си. Говориха дълго, а като свършиха, седнаха на масата и вечеряха. Малко яде Слънцето, начесто се взираше в порастващото си момиче и замислено подръпваше брадата си.
- Камей, ела при мен – повика детето си. – Седни на коляното ми, момиче. Помниш ли, като беше мъничка, все ме питаше защо понякога съм толкова тъжен. Днес съм по-тъжен, Камей. – Погали косата й, златна като неговата, и се взря в немигащите черни очи. – Страната ми страда, детето ми. Страда от глупост, алчност и студ. Твърде стар и горделив съм, за да се върна, но твърде много я обичам и не мога да гледам как гине. Ще ми помогнеш ли да я спася, дете?
- Но ти си Слънцето, татко. Какво повече мога аз от теб?
- Можеш, момичето ми, много повече. Изпълни тази молба заради стария си баща. И спаси това, което аз не успях да спася.
Дълго се взираха един в друг бащата и дъщерята, дълго никой от тях не продумваше. Накрая от очите на Камей започнаха да падат сълзи, които намокриха ризата на баща й. Мъдро беше Слънцето, разбираше какво мъчи сърцето й.
- Не бой се, момиче, ти си дъщерята на Слънцето, родена си с дарове, които още не познаваш. Нима бих пуснал собственото си дете по света, без да съм сигурен, че ще се справи! – Нежно погали страните й и изтри сълзите. – Ще вземеш кожения мех от най-горния пирон в коридора, водата в него никога няма да свърши. Шейната ми ще те заведе до Страната, още помни пътя, по който ме прогониха. Но най-важното, момичето ми, е да не забравяш коя си. В трудни времена, а боговете са ми свидетели, моля се такива да не те застигат, си мисли за нас с майка ти и какво означава домът ни за теб. Така ще вземеш най-правилното решение. Сърцето ти ще ти е компас, Камей. Следвай го мъдро и то ще те преведе през всичко.
И Камей пое пътя през Планините и Далечните зами, мина край Езерото на стоте желания, Златните гори и Равнината, за да стигне до ледовете на прага на света. Но Страната на изгряващото слънце я нямаше там, където Слънцето я беше напуснало. Дълго се взира Камей, напразно обикаляше с очи снежните върхове и влизаше в малкото пещери, не срещна никого. Нямаше ги стадата, нямаше ги овчарите.
- Какво правиш, момиче? – застигна я на третия ден глас зад гърда й. Камей се обърна и видя гарван, черен и любопитно взиращ се в нея. – Не ме зяпай така, попитах те нещо. Възпитано е да ми отговориш – скастри я гарванът.
- Търся Страната на изгряващото слънце.
- Че за какво ти е? От мен да знаеш, бая скучна страна е. Отдавна не са виждали слънце, а се фукат с това име. Ще речеш, значи, че има нещо интересно, ще си кажеш, значи, „Хей, що не взема да отскоча и да я видя тая страна”. Пък какво се оказва – само лед и скууууука – важно заключи гарванът. – А и няма да намериш никого тук.
- Че защо да не намеря?
- Преместиха я.
- Какво преместиха? – не разбра момичето.
- Страната. Оная, която търсиш. Сосе фалшивото име и лошата миризма. Да знаеш, значи, тия овце бяха голяма напаст...
Гарванът изграчи и приглади перата си с клюн. Завъртя едното си лъскаво око към неподвижната Камей и я изгледа продължително. После обърна и другото.
- Как така са я преместили? Цяла страна?! Че как се мести страна?! И кой мести страни наляво-надясно?! Как пък точно моята страна ще преместят! – разфуча се изведнъж Камей. Започна да тропа с крак и да размахва юмруци, косата й се развя, а гарванът така се стресна, че излетя и се приземи на пет крачки разстояние.
- Аууу! Стига бе, ще ми изкараш врабчетата!
Но момичето не спря. Трябваха й още пет минути роптаене срещу съдбата, за да се успокои.
- Виж какво – започна гарванът, когато Камей най-после се подпря на един от големите камъни наблизо, - понеже си ми симпатична, значи, мисля да ти помогна, значи. Има една жена, значи, която може да знае къде ти е страната. Но е далече, да знаеш, поне на другия край на света. Е, значи, навита ли си, значи?
Колко странно, помисли си Камей. Седя тук с говорещ гарван, който ми предлага да прекося света с него... Но какво право имам да съдя кое е странно и кое не, баща ми е Слънцето, а аз съм хукнала да търся страна, която се е преместила!
Гледаха се изпитателно известно време, всеки се опитваше да вземе мярата и страха на другия.
- Сигурен ли си, че знаеш как да стигнем при тази жена? – попита момичето накрая.
- Повече от сигурен. Свръхсигурен. Надсвръхсигурен, даже, като се замисля, ощенадсвръхсиг...
- Не се изсилвай, а – с усмивка го прекъсна Камей. – А как ще се придвижим до там?
- Е, малко си ми над възможностите... но ще измислим кой да те пренесе, значи. Познавам едни едри момчета – намигна й гарванът.
- Ами шейната ми? Не мога да я оставя, татко много ще се разсърди, ако се върна без нея.
- А няма ли повече да се разсърди, че се връщаш с шейна, но без да си намерила страната? – Гарванът подигравателно щракна с клюн. – Помисли си, нареди буците сирене по големина, как се вика. Шейна или страна, не може и двете.
Камей тъжно погледна красивата и топла шейна, която беше неин дом през последните 28 дни. След това извърна очи към ледовете, които я обграждаха.
- Страна – решително кимна на гарвана.

Опити за фотография Vol.2

2009-04-06T11:35:00.008+03:00

Лом

Евровизия - 08/07/2007

2009-04-06T11:25:00.004+03:00

Преди броени месеци българската вода преля и заля цяла Европа. Двама души с барабани и тъпан направиха за четири минути повече, отколкото външната ни политика за четири години – наредиха името на България сред първите на стария континент, и този път за добро. За по-малко от два дни станахме, освен страната на спортистите и подкупите, страната на музиката. Стотици хиляди европейци чуха звука на българската песен в душите си и се сетиха за онази, вечната, звучаща в далечния космос.
Покрай цялата медийна шумотевица нито дума не се каза за друго. Цяла България вря и кипя от страсти и очаквания, от възторг и надежди, а после щастливо запя кой каквато част от химна си помни. Но и това чудо трая три дни. После животът безмилостно го запрати сред грижите и сметките и остави само мъглявото усещане, че сме били сред първите.
Много хора отказаха да повярват, че всичко е отшумяло толкова бързо. По кориците на списанията още ни се усмихват „виновниците” за националната гордост, а медиите отчаяно се опитват да задържат „великия миг на великото чудо” възможно най-дълго. По време на едно такова предаване, в което водещата разпалено обясняваше колко голяма е крачката за България, петгодишният ми братовчед вдигна глава от енциклопедията си(той е от сбърканите деца, които пропиляват детството си в четене) и ме попита какво е Евровизия. Отвърнах разсеяно, че е музикален конкурс. „А защо всички говорят за него”, не ме оставяше намира той. Тръгнах да му отговарям нещо, но после се спрях. Ах, тези малки човечета... как успяват винаги да видях това, което на нас ни убягва?
И аз се замислих. Наистина, какво толкова специално има в Евровизия? Конкурс като конкурс. Излизат надъхани млади хора, амбициозни и прекрасни в скъпите си дрехи; изпяват сладникавите си песни; журито, или публиката, избира един от тях. После всички се покланят, напускат сцената и ги забравяме. До догодина, когато всичко с повтаря. Защо точно Евровизия да е по-различна от другите музикални надпревари?
Може би заради Идеята? Цяла Европа, загърбила различията, се събира под един покрив и говори на езика на музиката. Мир и щастие се разливат по земята, хората се усмихват и развяват знаменца. А после всички заедно избират песента, която е достойна да бъде лицето на Европа. Звучи красиво, нали?
Жалко, че хубавите идеи никога не се реализират...
Какво се получава на практика? Под светлините на прожекторите се вихрят интриги – и политически, и лични. Държавите се борят да изтикат другите от сцената, за да докажат, че мястото им е на нея. Или отчаяно се опитват да достигнат до подиума. Всеки изпълнител се моли костюмите на другите да се свият в химическото, микрофоните да не работят, в краен случай и токът да угасне. След неговото представяне, разбира се. Красивата емблема с обединеното сърце на Европа си остава само на картинка. А под нея всеки подлага крак на другия.
Не можем да гласуваме за себе си, затова го правим за съседа, когото мразим най-малко. Или за този, който ще ни даде повече. А по-наивните от нас, като един от моите приятели, плащат тридесет стотинки за SMS с глупавата надежда, че има някакво значение. Ако изобщо гласуваме... По начало българинът още свиква с демокрацията.
Песните става все по-европейски унифицирани, а текстовете им – все по-банални, все по-блудкави. Навярно за да паснат на европейската визия... Всеки опит за оригиналност се сгромолясва в последната десетка на класацията.
А наградата за държавата-победителка е, че Европа най-сетне ще я открие на картата. И то само в случай, че има непростимия късмет да задмине „обичайните наградени”. А те какво правят с многото си статуетки? Май само те си знаят...
Братовчед ми още си чака отговора. А аз още не знам какво да му кажа. Борбата за рейтинга и приходите от хотелите не му говорят нищо. Още е твърде малък, за да разбере истината, че всичко в живота се прави за пари. След десет години може би същите мисли ще се въртят в неговата глава. Но сега е на пет, сега светът за него е прекрасен, сега още вярва, че добрите и талантливите побеждават. Затова ще го излъжа.
Ще ми се и аз да бях на пет...

Опити за фотография Vol.1

2009-03-30T14:31:00.006+03:00

Гавраил Баталов

Тази седмица препоръчвам...

2009-03-30T13:52:00.008+03:00

http://fishki.net/comment.php?id=48873

Необходими продукти: 5 минути време

Срок на годност: цял живот

Да се приема: в неограничени количества

Прозорецът - 25/03/2008

2009-03-30T12:38:00.003+03:00

Имам един прозорец. Да, представете си, искам да ви разкажа за някакъв си прозорец. Прозаично... но вярно. Въпреки че едва ли някой от вас ще повярва и на една моя дума.
Този прозорец е малко нещо специален. Веднъж ми казаха, не помня кой, че го е нарисувало момиче, което никога не е виждало прозорец. Защото всъщност никога не е виждало нищо. Да, моят прозорец е картина. Метър и половина на два. Закачен е на единствената стена в моя кукленски затвор, на която няма прозорец.
Точно до него е Нашата маса. Ненарисувана. Чисто и просто парчета дърво, закрити с червена покривка. На Нашата маса, която никога не раздигам, са натрупани почти всички съкровища, които ми позволяват да имам.
Може би тук е мястото да кажа, че аз всъщност съм луда. Може би не по начина, по който се иска на сестра ми, но аз определено съм луда. Затова и ме държат в тази светла и проветрива стая на третия етаж на кооперация с денонощен портиер. Да не би случайно да стана нормална и да си изляза спокойно оттук. Сестра ми знае, че никога няма да скоча. Но все пак е сложила решетки на всички прозорци. Не и на моя прозорец, разбира се. Виждате ли, точно там е работата. Защото вчера някой ми помаха през моя незаграден прозорец.
Седях си на Нашата маса. Пиех ненужно подсладен чай, какъвто ме карат да пия, и гледах снимката на двамата мексиканци. Това всъщност не е никаква снимка. Подариха ми рамката и тези двамата бяха вътре, ухилено щастливи на своята евтина хартия. Свободни да ходят където си искат. Харесах повече мексиканците отколкото рамката. И ги сложих на Нашата маса.
Но не това е важното, нали? На вас вероятно ви е много по-любопитно как така някой може да помаха на друг през една картина. Не е, защото аз съм луда, уверявам ви. То просто се случи.
Както и два дни по-късно. И още три нататък. Колкото по-често се случваше, толкова по-сигурна бях, че не съм си го въобразила. И толкова по-ясно виждах, че от дъното на моя прозорец ми маха едно момиче. След седмица вече различавах контурите на светлата й рокля и почти бях видяла очите й. И тук няма да ми повярвате. Защото се оказа, че моето момиче от моя прозорец е сляпо.
Казах на Ален за картината. Той всъщност не се казва Ален и аз всъщност не се казвам Мари, но вие и на това няма да повярвате. А и има ли значение? Защото всяка негова сутрин, което обикновено е моят предобед, той се появява на вратата ми и извиква „Здравей, Мари!”. На което аз отговарям със „Здравей, Ален!”. А и нали съм луда, мога да казвам на когото както си искам.
Ален знае много за моя прозорец. Когато не е мъртво пиян, обикновено знае много за всичко. С мен никога не пие, разбира се, освен гадния подсладен чай в пластмасовия ми сервиз за кафе. На Нашата маса. С мексиканците.
И Ален видя момичето. Точно снощи. Е, малко по-размазано от мен, но пък аз имам повече опит и знам къде обикновено да го търся. Ален е нормален. Но и той видя момичето. Значи и аз съм малко нормална, нали?
А днес то ми проговори. Ей сега наистина ви загубих, нали? Хем движеща се картина, хем пък и звуци издава... Явно ще да съм пълно хаху, че да вярвам в такива неща. Но не казвайте на сестра ми, не искам да плаче, че съм още по-луда. Защото аз не съм. Моето момиче наистина е в моя прозорец. И наистина вече толкова седмици ми маха оттам. И наистина ми каза нещо. А аз не го чух. Съмнявам се, че ще ми го повтори. Така че поне чуването на гласове отпада от характеристиката ми на напълно изперкала.
Днес тя пак дойде при мен. Вече мисля за нея като за „тя”, за жена, нали разбирате. Днес се застоя повече. И мога да се закълна, че тя ме гледаше. С незрящите си очи. И ме подкани да отида при нея.
Ален казва, че не трябва да ходя. Той никога не се подиграва с мен. Винаги вярва на нещата, който му споделям. Защото знае, че никога не си измислям. В началото ме проверяваше непрекъснато, все се опитваше да ме хване в лъжа, чакаше да се оплета в нещата, за които толкова несвързано говорехме. Но аз съм луда, не глупава. А и той също видя момичето.
Утре ще вляза в картината. Не гледайте толкова невярващо, знам, че мога. Сигурно и затова тръгнах да описвам всичко. За да знае сестра ми, че не съм избягала. Да не се тревожи за мен. Аз също ще я гледам през картината. Няма да й махам, разбира се. защото не искам да я плаша. Тя не е луда като мен и ще реши, че си въобразява. Само Ален ще знае, че наистина съм там. На него оставям Нашата маса с мексиканците и сервиза за кафе. Грижи се за моя прозорец, Ален, грижи се добре. Защото аз ще се върна. Няма да е утре, сигурно и скоро няма да е. Но ще си дойда при теб.
И да, Ален, ти си нормален.
И ще ти издам една тайна. Аз също.

Позиция

2009-03-30T12:27:00.003+03:00

Училището днес и училището утре - 08/03/2006

Когато ме питат за моето училище, аз казвам къде се намира. Това сякаш стига. И за мен, и за този, който се интересува. Една улица, номер, сграда с червени стени и ... край на въпроса. Никой не желае да знае какво значи да си ученик с нас, децата на демокрацията. А ние имаме на какво да научим.
Спомням си първия си учебен ден. Помня как умирах от страх и притеснение, как треперех, когато правех първите си крачки във входа, как не можех да говоря от вълнение. Всеки празник беше важен, всеки урок уникален, всеки момент незабравим.
Днес, единадесет години по-късно, стъпвам уверено по същите стъпала, обкръжена от същите хора. Сега нито аз, нито те носим панделки и букварчета, чантите ни тежат повече от целия свят, но не само това се е променило. Училището за нас е вече затвор, тук „пропиляхме младините си”, както пише на един от чиновете сред многото драсканици, с които крещим за пощада от множеството ненужни ни факти. Вече никой от нас не идва, за да се учи: крием се от родители, „отбиваме номера”, срещаме се с другари по съдба и оръжие, пушим на пейките в голямото междучасие и се готвим за битки с живота. Подаряваме извинителни бележки вместо цветенца, караме се с учители, тровим си здравето. И всичко това под шапката на училищното дело.
Уроците ни са със статута на градски легенди – говори се, че ги има. Учителите са наши пастири, а ние все повече заприличваме на покорното стадо от песимисти, което отказваме да приемем да ни се налага. И все по-гордо крием името "ученик", което е сякаш зашито за челата ни.
А училището утре ще бъде същото. Е, да, навярно моето хлапе ще задушават собствените му стени, ще оценяват колко бързо търси в google, а "тебешир" ще бъде просто сложна дума в тълковен речник. Пищов ще му е мрежата, компютърът учител, а съучениците клавишите. Ще учи в удобно нему време, когато светът не се нуждае от спасител с джоистик вместо химикал в ръка, а най-голям проблем ще бъде скоростта на връзката.
И знаменитата реплика „Винаги ще има утре”... Ами ако няма? Ако „утре” за българското образование значи едно красиво „сбогом”, изречено с кадифения глас на поредната актриса? Ако утре изведнъж се окаже просто вчера, но прочетено наопаки, едва ли някое от нашите деца ще забележи. Те ще програмират, ще съветват Пентагона, ще пътуват с НАСА вместо с автобус. Но дали някое от тях ще знае как да хване книга? О, те ще са прочели много, дори повече от нас самите, но как ще оправят без Page down? Ще могат ли да пишат без клавиатура, да говорят, без да имат микрофон и километри безопасно разстояние? Ще различават ли доброто от злото, ако те не са оцветени в черно и бяло?
Навярно техният живот ще бъде по-добър от моя, но дали децата ми ще имат детство? Та какво е едно лято без ваканция? Без книгите, които знаеш, че няма да прочетеш, и домашни, които никога не пишеш? Септември ще е просто месец, юни също. Приятелствата, които остават за цял живот, смешните случки в часа по английски, интригите, клюките не могат да се преживеят никъде другаде освен в класната стая. Първата любов ще ги чака утре не на съседния чин, а през един монитор. На най-голямото разстояние, познато на човечеството...
Промяна трябва, но очевидно никой не знае как да я направи. Експерименти с нашите деца са последното, което искаме. Оказва се обаче, че ние – онези, които трябва да ги пазят от бурите и вирусите, сме точно тези, които им пречат да видят светлина, различна от африканското слънце на снимка. А училището днес е същото, каквото ще е утре – поредният опит да намерим, каквото загубихме...

За моя град - 16/05/2005

2009-03-29T13:08:00.005+03:00

Аз съм на седемнайсет и живея в този град, откакто се помня. Както казах веднъж на шега, той е моята нежна отрова, към която се привиква по-бързо, отколкото към омайното пиво. Нима има нещо по-магнетично от него, нещо по-завладяващо, по-смайващо с хаоса си или по-примамливо от магията на нашия град? Навярно с някакъв странен егоизъм съветвам най-близките си приятели никога да не стъпват тук, защото веднъж видял го, веднъж почувствал с цялото си същество неговия ритъм, тук оставяш сърцето си, което бесният ход на времето отнася по трамвайните релси като залог, че ще се върнеш. Нима някой би повярвал, че Витоша крие в полите си един такъв малък ад, построен с райски кроежи, ако дори за миг не го е зървал през слоевете дим, с които го крием?
Нима човек е способен да си тръгне от тук, от кръстопътя, където чужди ветрове отнасят тропота на белите коне в колесницата на миналото и заличават бледите следи от гуми на лимузината, зад чиито затъмнени стъкла спокойно ни наблюдава бъдещето, от тук, където среща си уреждат омаята на Ориента и опиянението от Запада, където всичко е една красива илюзия в краските на мрака?
Да възхваляваш този град е по-лесно, отколкото да дишаш - то е в кръвта ти. Да го мразиш е по-логично от всичко. Еднакво силно поразява с красотата си и погнусява със своята същност, като участник в странен карнавал на лъжата той сменя маските си, докато открие тази, която му отива в твоите очи. Като извънбрачно дете на съдбата, жесток в своята игра с живота на всеки от нас, нашият град ни отблъсква, отвращава, смайва с низостта си. Като капризно цвете в скъпа оранжерия протяга ръка и отнема онова, което желаем, подхвърляйки ни останките от нечия чужда мечта. Той е една луксозна компаньонка за всеки, достатъчно глупав да го пожелае, един гостоприемен паразит, хранещ се с опиянение и чуждо страдание, в което да загуби своето.
Като суетна актриса градът ни сутрин сваля тежкия си грим и угасват светлините, за да се роди едно утро с обещание за ново начало.
Този град, който в сърцето си наричам белязан от всичко и всички, никога не спи, докато не заспи и последният от нас, а се събужда още с първата ни мисъл, скрил зад неонови лица сълзите си.
Всички ние сме малки частици от това зло. Ние сме шарките в модната дреха на нашия град, чрез нас той живее, чрез нас самите ни убива. Тук всеки идва с обещанието да си отиде, да се забърка в хаоса на другите и да заплюе с просяците в лицето й съдбата, очакваща го зад следващия ъгъл. Загледани в страни от пътя, стремително се блъскаме в облепените с предизборни плакати стени на света си, а после се отърсваме от звезден прах и продължаваме нататък сякаш нищо не е било. В нашия град ние се губим непрестанно, залутани в криволичещите улички на наивните си надежди, и се намираме отново, подминавайки самите себе си в крайните квартали на душите си.
Така живеем ние, белязани от всичко и всички, опияняващи се от нещастието в собствените си зачервени от нощните светлини очи, пиещи жадно отровата, която ни поднася.
Това е моят град, нашият град, белязаният град.

Честит празник на София - 130 години столица на България.