понеделник, 30 март 2009 г.

Позиция

Училището днес и училището утре - 08/03/2006

Когато ме питат за моето училище, аз казвам къде се намира. Това сякаш стига. И за мен, и за този, който се интересува. Една улица, номер, сграда с червени стени и ... край на въпроса. Никой не желае да знае какво значи да си ученик с нас, децата на демокрацията. А ние имаме на какво да научим.
Спомням си първия си учебен ден. Помня как умирах от страх и притеснение, как треперех, когато правех първите си крачки във входа, как не можех да говоря от вълнение. Всеки празник беше важен, всеки урок уникален, всеки момент незабравим.
Днес, единадесет години по-късно, стъпвам уверено по същите стъпала, обкръжена от същите хора. Сега нито аз, нито те носим панделки и букварчета, чантите ни тежат повече от целия свят, но не само това се е променило. Училището за нас е вече затвор, тук „пропиляхме младините си”, както пише на един от чиновете сред многото драсканици, с които крещим за пощада от множеството ненужни ни факти. Вече никой от нас не идва, за да се учи: крием се от родители, „отбиваме номера”, срещаме се с другари по съдба и оръжие, пушим на пейките в голямото междучасие и се готвим за битки с живота. Подаряваме извинителни бележки вместо цветенца, караме се с учители, тровим си здравето. И всичко това под шапката на училищното дело.
Уроците ни са със статута на градски легенди – говори се, че ги има. Учителите са наши пастири, а ние все повече заприличваме на покорното стадо от песимисти, което отказваме да приемем да ни се налага. И все по-гордо крием името "ученик", което е сякаш зашито за челата ни.
А училището утре ще бъде същото. Е, да, навярно моето хлапе ще задушават собствените му стени, ще оценяват колко бързо търси в google, а "тебешир" ще бъде просто сложна дума в тълковен речник. Пищов ще му е мрежата, компютърът учител, а съучениците клавишите. Ще учи в удобно нему време, когато светът не се нуждае от спасител с джоистик вместо химикал в ръка, а най-голям проблем ще бъде скоростта на връзката.
И знаменитата реплика „Винаги ще има утре”... Ами ако няма? Ако „утре” за българското образование значи едно красиво „сбогом”, изречено с кадифения глас на поредната актриса? Ако утре изведнъж се окаже просто вчера, но прочетено наопаки, едва ли някое от нашите деца ще забележи. Те ще програмират, ще съветват Пентагона, ще пътуват с НАСА вместо с автобус. Но дали някое от тях ще знае как да хване книга? О, те ще са прочели много, дори повече от нас самите, но как ще оправят без Page down? Ще могат ли да пишат без клавиатура, да говорят, без да имат микрофон и километри безопасно разстояние? Ще различават ли доброто от злото, ако те не са оцветени в черно и бяло?
Навярно техният живот ще бъде по-добър от моя, но дали децата ми ще имат детство? Та какво е едно лято без ваканция? Без книгите, които знаеш, че няма да прочетеш, и домашни, които никога не пишеш? Септември ще е просто месец, юни също. Приятелствата, които остават за цял живот, смешните случки в часа по английски, интригите, клюките не могат да се преживеят никъде другаде освен в класната стая. Първата любов ще ги чака утре не на съседния чин, а през един монитор. На най-голямото разстояние, познато на човечеството...
Промяна трябва, но очевидно никой не знае как да я направи. Експерименти с нашите деца са последното, което искаме. Оказва се обаче, че ние – онези, които трябва да ги пазят от бурите и вирусите, сме точно тези, които им пречат да видят светлина, различна от африканското слънце на снимка. А училището днес е същото, каквото ще е утре – поредният опит да намерим, каквото загубихме...

Няма коментари:

Публикуване на коментар