четвъртък, 23 април 2009 г.

Song of the day

четвъртък, 16 април 2009 г.

Тази седмица препоръчвам...

http://www.galanto.com/doc/Domashen_kodeks.doc
Необходими подукти: чувство за хумор
Срок на годност: неопределен
Да се приема: според предписанието

На пръсти (Ще се слееш с най-ценното в мене)

Понеже ще стъпвам на пръсти,
когато ще идвам в душата ти,
ако нещо от мен се разпръсне
и остане на капки в ръката ти,
ако нещо от мен отпечата
по сърцето сърца и усмивки,
ако бавно се губя в мъглата,
по която рисуват снежинки,
ако чуеш да пея, да пиша,
после всичко с целувки да трия,
без да мислиш, да чувстваш и дишаш,
протегни се и с малко магия
ще се слееш с най-ценното в мене –
едно босо и голо момиче,
което нощем разхожда се в тебе
и се учи по теб да обича.

Самодетронация

Кое съм повече - магьосница...

жена...

Или и двете в повече съм много?

Пребродих дългата Земя

във опит да се превъзмогна

и да постъпвам зряло,

умно,

най-добре -

изобщо без да бъркам даже.

Във шепа ще се побере

на миналото ми куражът

да бъда фея,

вещица,

сестра

на някоя открадната богиня

и да живея както преценя,

усещайки в гърдите си

единна

жената вътре със жената вън.


A ето ме –

като във смешен сън,

в едно лъжливо име

способност дадох

да ме срине.


Богините не стават на жени.

Обратното

е дважди невъзможно.

Последи от бронз и от същност

Забрави, каквото съм писала.
Каквото съм казвала – също.
Погреби тази измисленост
до потрошената бронзова същност,
която пропука. И падна,
щом докосна със устни страните.
Аз съм точно толкова гладна
за допир, за обич и близост
както бездомник за огън
и птичка за песен, за лято.
Във мен не остана и помен
от онази изящност, която
ме правеше глуха и сляпа,
студена и чужда, и друга.
Сега съм ръбата и драскам,
когато посегна, и грубо
резки по ръцете ти правя.
Но ти се усмихваш. И стъпваш
по тръни, сълзи и кошмари.
По следи от бронз и от същност
забрави, каквото съм писала,
каквото съм казвала, също –
в твоите пръсти съм истинска.
А предишното е...
предишно.

Момиче със пламък

Отрежи ми парченце небе –
много мрачно от снощи е вкъщи.
Много дълго тъма ме зове,
а аз не зная дали да отвръщам.
Уж съм в шепа искра и изгрявам,
щом докосна. А гасна. И тлея.
Наречи ме момиче със пламък,
което без пламък живее
и се лута в света безразборно.
Нямам вече подслони да диря.
Вече няма врати да отворя,
зад които светът да се крие
и да блесне в очите... Нелепо.
Тук е толкоз самотно и глухо.
Докосни ме. Дори да не светя,
още мога във теб да се сгуша.

Опити за фотография Vol.3

София


















понеделник, 6 април 2009 г.

Имало едно време... Камей и полюсът на Северната звезда - част 1

Това е историята, която майка ми разказваше на брат ми и сестра ми. Аз никога не съм вярвала в приказки, особено пък в измислените от собствената ми майка и разправяни на Коледа. Но ето, че синът ми порасна достатъчно, за да ми поиска история. Подочул от приятели (а не от баба си, която беше строго предупредена да не се бърка в празничното му възпитание), че коледната приказка е традиция в някои семейства. А ние не може ли да имаме такава традиция, попита ме една ноемврийска сутрин с блесналия обезоръжаващ поглед на всички петгодишни. Ех, Иване, Иване... нима искаш от твоята забързана, вкоренена в реалността майка да те учи да вярваш в магии? Искаше, и още как. Така че се заех да изравям от удивително подробните си спомени един свят, в който не вярвах, когато влизах в него, за да въведа там моя мъничък, чист и жаден за чудеса син. Дали съм се справила, ще отсъдят неговите деца, които, сигурна съм, някой ден ще чуят тази история.
А искате ли и вие да станете част от нея?


Беше зима. В Страната на изгряващото слънце винаги беше зима, но не заради проклятия, вещици или зли сили. Преданията разказваха, че хората сами прогонили Слънцето от земите си. То било малко момче, което един ден се появило в почти пустеещата безименна страна на прага на света и помолило овчарите да спи при стадата им. Пуснали го те, а на сутринта видели чудо – всяка овца имала при себе си малко, което тичало щастливо и кипящо от здраве. Зарадвали се овчарите, пили и се веселили, а на момчето направили къща, в която да живее, за да остане при тях. Всяка сутрин минавали край двора му и пеели песни, взимали го със себе си, разказвали му легенди за Планините и го учели да дялка фигури от дърво. Били щастливи овчарите, било щастливо и момчето. Разлистила се гората, наедрели плодовете, увеличили се стадата. Страната се превърнала от пустееща в пълна с живот. Прочула се. Нарекли я Страната на изгряващото слънце заради момчето, което с всеки изминал ден ставало все по-красиво и възмъжавало.
Един ден пристигнали кервани от Далечните земи с хора, които не познавали момчето. Водачът им видял красивата и плодородна земя и се полакомил да я има за себе си. Със злато и сладки думи настроил повечето жители на Страната срещу момчето, за да го прогонят от земите си. Тръгнало то, а на всяка стъпка падали сълзите му и се превръщали на камъни, които никой после не успял да премести. Заминало момчето. И настъпила зимата. Оттогава, според легендите, в Страната се спуска тъма, а Слънцето се скита по света и търси новия си дом.
Но легендите грешаха.
Слънцето имаше дом, имаше и семейство. Прогоненото момче се превърна в мъж и намери щастие в очите на жена от Планините, която му роди дете. Изминаха години. Детето му растеше, а вечер Слънцето разказваше истории за страната на края на света, където го научиха на песни, любов и предателство.
Дочуваха се слухове за ледовете, сковаващи Страната. Един ден край къщата на Слънцето мина семейство, което го познаваше от годините на щастие и благоденствие. Заприказва се Слънцето с хората, влезе угрижено в дома си и повика жена си. Говориха дълго, а като свършиха, седнаха на масата и вечеряха. Малко яде Слънцето, начесто се взираше в порастващото си момиче и замислено подръпваше брадата си.
- Камей, ела при мен – повика детето си. – Седни на коляното ми, момиче. Помниш ли, като беше мъничка, все ме питаше защо понякога съм толкова тъжен. Днес съм по-тъжен, Камей. – Погали косата й, златна като неговата, и се взря в немигащите черни очи. – Страната ми страда, детето ми. Страда от глупост, алчност и студ. Твърде стар и горделив съм, за да се върна, но твърде много я обичам и не мога да гледам как гине. Ще ми помогнеш ли да я спася, дете?
- Но ти си Слънцето, татко. Какво повече мога аз от теб?
- Можеш, момичето ми, много повече. Изпълни тази молба заради стария си баща. И спаси това, което аз не успях да спася.
Дълго се взираха един в друг бащата и дъщерята, дълго никой от тях не продумваше. Накрая от очите на Камей започнаха да падат сълзи, които намокриха ризата на баща й. Мъдро беше Слънцето, разбираше какво мъчи сърцето й.
- Не бой се, момиче, ти си дъщерята на Слънцето, родена си с дарове, които още не познаваш. Нима бих пуснал собственото си дете по света, без да съм сигурен, че ще се справи! – Нежно погали страните й и изтри сълзите. – Ще вземеш кожения мех от най-горния пирон в коридора, водата в него никога няма да свърши. Шейната ми ще те заведе до Страната, още помни пътя, по който ме прогониха. Но най-важното, момичето ми, е да не забравяш коя си. В трудни времена, а боговете са ми свидетели, моля се такива да не те застигат, си мисли за нас с майка ти и какво означава домът ни за теб. Така ще вземеш най-правилното решение. Сърцето ти ще ти е компас, Камей. Следвай го мъдро и то ще те преведе през всичко.
И Камей пое пътя през Планините и Далечните зами, мина край Езерото на стоте желания, Златните гори и Равнината, за да стигне до ледовете на прага на света. Но Страната на изгряващото слънце я нямаше там, където Слънцето я беше напуснало. Дълго се взира Камей, напразно обикаляше с очи снежните върхове и влизаше в малкото пещери, не срещна никого. Нямаше ги стадата, нямаше ги овчарите.
- Какво правиш, момиче? – застигна я на третия ден глас зад гърда й. Камей се обърна и видя гарван, черен и любопитно взиращ се в нея. – Не ме зяпай така, попитах те нещо. Възпитано е да ми отговориш – скастри я гарванът.
- Търся Страната на изгряващото слънце.
- Че за какво ти е? От мен да знаеш, бая скучна страна е. Отдавна не са виждали слънце, а се фукат с това име. Ще речеш, значи, че има нещо интересно, ще си кажеш, значи, „Хей, що не взема да отскоча и да я видя тая страна”. Пък какво се оказва – само лед и скууууука – важно заключи гарванът. – А и няма да намериш никого тук.
- Че защо да не намеря?
- Преместиха я.
- Какво преместиха? – не разбра момичето.
- Страната. Оная, която търсиш. Сосе фалшивото име и лошата миризма. Да знаеш, значи, тия овце бяха голяма напаст...
Гарванът изграчи и приглади перата си с клюн. Завъртя едното си лъскаво око към неподвижната Камей и я изгледа продължително. После обърна и другото.
- Как така са я преместили? Цяла страна?! Че как се мести страна?! И кой мести страни наляво-надясно?! Как пък точно моята страна ще преместят! – разфуча се изведнъж Камей. Започна да тропа с крак и да размахва юмруци, косата й се развя, а гарванът така се стресна, че излетя и се приземи на пет крачки разстояние.
- Аууу! Стига бе, ще ми изкараш врабчетата!
Но момичето не спря. Трябваха й още пет минути роптаене срещу съдбата, за да се успокои.
- Виж какво – започна гарванът, когато Камей най-после се подпря на един от големите камъни наблизо, - понеже си ми симпатична, значи, мисля да ти помогна, значи. Има една жена, значи, която може да знае къде ти е страната. Но е далече, да знаеш, поне на другия край на света. Е, значи, навита ли си, значи?
Колко странно, помисли си Камей. Седя тук с говорещ гарван, който ми предлага да прекося света с него... Но какво право имам да съдя кое е странно и кое не, баща ми е Слънцето, а аз съм хукнала да търся страна, която се е преместила!
Гледаха се изпитателно известно време, всеки се опитваше да вземе мярата и страха на другия.
- Сигурен ли си, че знаеш как да стигнем при тази жена? – попита момичето накрая.
- Повече от сигурен. Свръхсигурен. Надсвръхсигурен, даже, като се замисля, ощенадсвръхсиг...
- Не се изсилвай, а – с усмивка го прекъсна Камей. – А как ще се придвижим до там?
- Е, малко си ми над възможностите... но ще измислим кой да те пренесе, значи. Познавам едни едри момчета – намигна й гарванът.
- Ами шейната ми? Не мога да я оставя, татко много ще се разсърди, ако се върна без нея.
- А няма ли повече да се разсърди, че се връщаш с шейна, но без да си намерила страната? – Гарванът подигравателно щракна с клюн. – Помисли си, нареди буците сирене по големина, как се вика. Шейна или страна, не може и двете.
Камей тъжно погледна красивата и топла шейна, която беше неин дом през последните 28 дни. След това извърна очи към ледовете, които я обграждаха.
- Страна – решително кимна на гарвана.

Опити за фотография Vol.2

Лом



















































Евровизия - 08/07/2007

Преди броени месеци българската вода преля и заля цяла Европа. Двама души с барабани и тъпан направиха за четири минути повече, отколкото външната ни политика за четири години – наредиха името на България сред първите на стария континент, и този път за добро. За по-малко от два дни станахме, освен страната на спортистите и подкупите, страната на музиката. Стотици хиляди европейци чуха звука на българската песен в душите си и се сетиха за онази, вечната, звучаща в далечния космос.
Покрай цялата медийна шумотевица нито дума не се каза за друго. Цяла България вря и кипя от страсти и очаквания, от възторг и надежди, а после щастливо запя кой каквато част от химна си помни. Но и това чудо трая три дни. После животът безмилостно го запрати сред грижите и сметките и остави само мъглявото усещане, че сме били сред първите.
Много хора отказаха да повярват, че всичко е отшумяло толкова бързо. По кориците на списанията още ни се усмихват „виновниците” за националната гордост, а медиите отчаяно се опитват да задържат „великия миг на великото чудо” възможно най-дълго. По време на едно такова предаване, в което водещата разпалено обясняваше колко голяма е крачката за България, петгодишният ми братовчед вдигна глава от енциклопедията си(той е от сбърканите деца, които пропиляват детството си в четене) и ме попита какво е Евровизия. Отвърнах разсеяно, че е музикален конкурс. „А защо всички говорят за него”, не ме оставяше намира той. Тръгнах да му отговарям нещо, но после се спрях. Ах, тези малки човечета... как успяват винаги да видях това, което на нас ни убягва?
И аз се замислих. Наистина, какво толкова специално има в Евровизия? Конкурс като конкурс. Излизат надъхани млади хора, амбициозни и прекрасни в скъпите си дрехи; изпяват сладникавите си песни; журито, или публиката, избира един от тях. После всички се покланят, напускат сцената и ги забравяме. До догодина, когато всичко с повтаря. Защо точно Евровизия да е по-различна от другите музикални надпревари?
Може би заради Идеята? Цяла Европа, загърбила различията, се събира под един покрив и говори на езика на музиката. Мир и щастие се разливат по земята, хората се усмихват и развяват знаменца. А после всички заедно избират песента, която е достойна да бъде лицето на Европа. Звучи красиво, нали?
Жалко, че хубавите идеи никога не се реализират...
Какво се получава на практика? Под светлините на прожекторите се вихрят интриги – и политически, и лични. Държавите се борят да изтикат другите от сцената, за да докажат, че мястото им е на нея. Или отчаяно се опитват да достигнат до подиума. Всеки изпълнител се моли костюмите на другите да се свият в химическото, микрофоните да не работят, в краен случай и токът да угасне. След неговото представяне, разбира се. Красивата емблема с обединеното сърце на Европа си остава само на картинка. А под нея всеки подлага крак на другия.
Не можем да гласуваме за себе си, затова го правим за съседа, когото мразим най-малко. Или за този, който ще ни даде повече. А по-наивните от нас, като един от моите приятели, плащат тридесет стотинки за SMS с глупавата надежда, че има някакво значение. Ако изобщо гласуваме... По начало българинът още свиква с демокрацията.
Песните става все по-европейски унифицирани, а текстовете им – все по-банални, все по-блудкави. Навярно за да паснат на европейската визия... Всеки опит за оригиналност се сгромолясва в последната десетка на класацията.
А наградата за държавата-победителка е, че Европа най-сетне ще я открие на картата. И то само в случай, че има непростимия късмет да задмине „обичайните наградени”. А те какво правят с многото си статуетки? Май само те си знаят...
Братовчед ми още си чака отговора. А аз още не знам какво да му кажа. Борбата за рейтинга и приходите от хотелите не му говорят нищо. Още е твърде малък, за да разбере истината, че всичко в живота се прави за пари. След десет години може би същите мисли ще се въртят в неговата глава. Но сега е на пет, сега светът за него е прекрасен, сега още вярва, че добрите и талантливите побеждават. Затова ще го излъжа.
Ще ми се и аз да бях на пет...