Имало едно време... Камей и полюсът на Северната звезда - част 1

Това е историята, която майка ми разказваше на брат ми и сестра ми. Аз никога не съм вярвала в приказки, особено пък в измислените от собствената ми майка и разправяни на Коледа. Но ето, че синът ми порасна достатъчно, за да ми поиска история. Подочул от приятели (а не от баба си, която беше строго предупредена да не се бърка в празничното му възпитание), че коледната приказка е традиция в някои семейства. А ние не може ли да имаме такава традиция, попита ме една ноемврийска сутрин с блесналия обезоръжаващ поглед на всички петгодишни. Ех, Иване, Иване... нима искаш от твоята забързана, вкоренена в реалността майка да те учи да вярваш в магии? Искаше, и още как. Така че се заех да изравям от удивително подробните си спомени един свят, в който не вярвах, когато влизах в него, за да въведа там моя мъничък, чист и жаден за чудеса син. Дали съм се справила, ще отсъдят неговите деца, които, сигурна съм, някой ден ще чуят тази история.
А искате ли и вие да станете част от нея?

Беше зима. В Страната на изгряващото слънце винаги беше зима, но не заради проклятия, вещици или зли сили. Преданията разказваха, че хората сами прогонили Слънцето от земите си. То било малко момче, което един ден се появило в почти пустеещата безименна страна на прага на света и помолило овчарите да спи при стадата им. Пуснали го те, а на сутринта видели чудо – всяка овца имала при себе си малко, което тичало щастливо и кипящо от здраве. Зарадвали се овчарите, пили и се веселили, а на момчето направили къща, в която да живее, за да остане при тях. Всяка сутрин минавали край двора му и пеели песни, взимали го със себе си, разказвали му легенди за Планините и го учели да дялка фигури от дърво. Били щастливи овчарите, било щастливо и момчето. Разлистила се гората, наедрели плодовете, увеличили се стадата. Страната се превърнала от пустееща в пълна с живот. Прочула се. Нарекли я Страната на изгряващото слънце заради момчето, което с всеки изминал ден ставало все по-красиво и възмъжавало.
Един ден пристигнали кервани от Далечните земи с хора, които не познавали момчето. Водачът им видял красивата и плодородна земя и се полакомил да я има за себе си. Със злато и сладки думи настроил повечето жители на Страната срещу момчето, за да го прогонят от земите си. Тръгнало то, а на всяка стъпка падали сълзите му и се превръщали на камъни, които никой после не успял да премести. Заминало момчето. И настъпила зимата. Оттогава, според легендите, в Страната се спуска тъма, а Слънцето се скита по света и търси новия си дом.
Но легендите грешаха.
Слънцето имаше дом, имаше и семейство. Прогоненото момче се превърна в мъж и намери щастие в очите на жена от Планините, която му роди дете. Изминаха години. Детето му растеше, а вечер Слънцето разказваше истории за страната на края на света, където го научиха на песни, любов и предателство.
Дочуваха се слухове за ледовете, сковаващи Страната. Един ден край къщата на Слънцето мина семейство, което го познаваше от годините на щастие и благоденствие. Заприказва се Слънцето с хората, влезе угрижено в дома си и повика жена си. Говориха дълго, а като свършиха, седнаха на масата и вечеряха. Малко яде Слънцето, начесто се взираше в порастващото си момиче и замислено подръпваше брадата си.
- Камей, ела при мен – повика детето си. – Седни на коляното ми, момиче. Помниш ли, като беше мъничка, все ме питаше защо понякога съм толкова тъжен. Днес съм по-тъжен, Камей. – Погали косата й, златна като неговата, и се взря в немигащите черни очи. – Страната ми страда, детето ми. Страда от глупост, алчност и студ. Твърде стар и горделив съм, за да се върна, но твърде много я обичам и не мога да гледам как гине. Ще ми помогнеш ли да я спася, дете?
- Но ти си Слънцето, татко. Какво повече мога аз от теб?
- Можеш, момичето ми, много повече. Изпълни тази молба заради стария си баща. И спаси това, което аз не успях да спася.
Дълго се взираха един в друг бащата и дъщерята, дълго никой от тях не продумваше. Накрая от очите на Камей започнаха да падат сълзи, които намокриха ризата на баща й. Мъдро беше Слънцето, разбираше какво мъчи сърцето й.
- Не бой се, момиче, ти си дъщерята на Слънцето, родена си с дарове, които още не познаваш. Нима бих пуснал собственото си дете по света, без да съм сигурен, че ще се справи! – Нежно погали страните й и изтри сълзите. – Ще вземеш кожения мех от най-горния пирон в коридора, водата в него никога няма да свърши. Шейната ми ще те заведе до Страната, още помни пътя, по който ме прогониха. Но най-важното, момичето ми, е да не забравяш коя си. В трудни времена, а боговете са ми свидетели, моля се такива да не те застигат, си мисли за нас с майка ти и какво означава домът ни за теб. Така ще вземеш най-правилното решение. Сърцето ти ще ти е компас, Камей. Следвай го мъдро и то ще те преведе през всичко.
И Камей пое пътя през Планините и Далечните зами, мина край Езерото на стоте желания, Златните гори и Равнината, за да стигне до ледовете на прага на света. Но Страната на изгряващото слънце я нямаше там, където Слънцето я беше напуснало. Дълго се взира Камей, напразно обикаляше с очи снежните върхове и влизаше в малкото пещери, не срещна никого. Нямаше ги стадата, нямаше ги овчарите.
- Какво правиш, момиче? – застигна я на третия ден глас зад гърда й. Камей се обърна и видя гарван, черен и любопитно взиращ се в нея. – Не ме зяпай така, попитах те нещо. Възпитано е да ми отговориш – скастри я гарванът.
- Търся Страната на изгряващото слънце.
- Че за какво ти е? От мен да знаеш, бая скучна страна е. Отдавна не са виждали слънце, а се фукат с това име. Ще речеш, значи, че има нещо интересно, ще си кажеш, значи, „Хей, що не взема да отскоча и да я видя тая страна”. Пък какво се оказва – само лед и скууууука – важно заключи гарванът. – А и няма да намериш никого тук.
- Че защо да не намеря?
- Преместиха я.
- Какво преместиха? – не разбра момичето.
- Страната. Оная, която търсиш. Сосе фалшивото име и лошата миризма. Да знаеш, значи, тия овце бяха голяма напаст...
Гарванът изграчи и приглади перата си с клюн. Завъртя едното си лъскаво око към неподвижната Камей и я изгледа продължително. После обърна и другото.
- Как така са я преместили? Цяла страна?! Че как се мести страна?! И кой мести страни наляво-надясно?! Как пък точно моята страна ще преместят! – разфуча се изведнъж Камей. Започна да тропа с крак и да размахва юмруци, косата й се развя, а гарванът така се стресна, че излетя и се приземи на пет крачки разстояние.
- Аууу! Стига бе, ще ми изкараш врабчетата!
Но момичето не спря. Трябваха й още пет минути роптаене срещу съдбата, за да се успокои.
- Виж какво – започна гарванът, когато Камей най-после се подпря на един от големите камъни наблизо, - понеже си ми симпатична, значи, мисля да ти помогна, значи. Има една жена, значи, която може да знае къде ти е страната. Но е далече, да знаеш, поне на другия край на света. Е, значи, навита ли си, значи?
Колко странно, помисли си Камей. Седя тук с говорещ гарван, който ми предлага да прекося света с него... Но какво право имам да съдя кое е странно и кое не, баща ми е Слънцето, а аз съм хукнала да търся страна, която се е преместила!
Гледаха се изпитателно известно време, всеки се опитваше да вземе мярата и страха на другия.
- Сигурен ли си, че знаеш как да стигнем при тази жена? – попита момичето накрая.
- Повече от сигурен. Свръхсигурен. Надсвръхсигурен, даже, като се замисля, ощенадсвръхсиг...
- Не се изсилвай, а – с усмивка го прекъсна Камей. – А как ще се придвижим до там?
- Е, малко си ми над възможностите... но ще измислим кой да те пренесе, значи. Познавам едни едри момчета – намигна й гарванът.
- Ами шейната ми? Не мога да я оставя, татко много ще се разсърди, ако се върна без нея.
- А няма ли повече да се разсърди, че се връщаш с шейна, но без да си намерила страната? – Гарванът подигравателно щракна с клюн. – Помисли си, нареди буците сирене по големина, как се вика. Шейна или страна, не може и двете.
Камей тъжно погледна красивата и топла шейна, която беше неин дом през последните 28 дни. След това извърна очи към ледовете, които я обграждаха.
- Страна – решително кимна на гарвана.