Непобедима ли е корупцията?

(Борбата с корупцията и гражданското общество)


Корупцията като „модерно” социално явление е поредната раничка в тялото на съвременното общество, от която бавно, но сигурно потичат милиони и милиони. И така се случва не само в нашата страна. Корупцията не е „чисто българска работа”, както сме свикнали да мислим за всичко лошо, което се ни случва. Факт е обаче, че в България това е наболял проблем, за чието преборване все още не е открито подходящото лекарство.
Корупцията е вирус, който не подбира гостоприемника си – и развиващите се, и капиталистическите страни се изправят пред въпроса за борбата с нея и ограничаването й. Названието идва от латинското „corruptio", което буквално значи лошо състояние, изхабеност, разваленост, също и подкупване, лъжливост, разваляне. Няма обаче едно-единствено повсеместно определение какво точно е корупция. Всяка държава включва в законодателния си апарат своя дефиниция, малко или много по-различна от тези в другите държави. В някои страни определенията дори се основават на морала и нравствеността. Общото между всички опити за дефиниция е, че като корупция те квалифицират злоупотребата с положение или власт – политическа, икономическа или административна, с цел лична или групова облага за сметка на един човек, конкретна общност или цялото общество. Ето защо търсенето разрешение на проблема и отговор на въпроса, може ли да се победи изцяло корупцията и какво би могло да направи гражданското общество, за да ускори и улесни този процес, е една от основните трудности, пред които се изправят правителствата на всички държави по света.
Решението обаче не е толкова лесно за намиране. Силно идеалистично погледнато, корупцията е дело на човека, на всеки отделен човек, който сам се решава да даде или да вземе, от което би следвало, че е изличима с премахването на самото желание за този вид действия. Реалността обаче показва, че това съвсем не е така. Както птичка пролет не прави, така и един невзел пари служител съвсем не означава неподкупно министерство. Още повече че едва ли има някой, готов да даде пари, когато не му ги искат. Което води до въпроса – трябва ли всички усилия на правителството и обществото да се насочат именно към изкореняване на желанието за корупция? Възможно ли е един ден тя наистина да изчезне по такъв начин? И дали усилията за подобряване ефикасността на държавната администрация биха успели чрез едно антикорупционно учение да породят чувство за професионална етика и да ги накарат корумпираните служители да „влязат в правия път”? Скептичността на повечето хора се подкрепя от около шест хиляди години цивилизация в съвременния смисъл на думата, която не е успяла да „отучи” човека от меркантилизма му.
В същото време обаче такава идея не бива да се пренебрегва лековато, защото, както добре ни е известно, колкото и закони да се налагат, колкото и ограничения и строга регулация да съществуват, има ли желание, има и начин „да те корумпират”. Точно както предупредителните надписи върху цигарените кутии и разделението в отделни салони в ресторантите сами по себе си не премахват тютюнопушенето.
Една от класификациите на корупцията я дели на голяма и малка. Голямата корупция включва висши държавни служители, политици, бизнесмени, хора, които са в позицията да вземат решения за разпределението на значителни ресурси от всякакво естество. Служители на по-ниска позиция, които пряко контактуват с граждани и представители на средния бизнес, упражняват малка корупция. Тя е по-разпространена, обхваща по-малки мащаби и е значително по-трудно уловима и доказуема. И именно малката корупция представлява по-значителната част от проблема. Не едно и две правителства, всички, разбира се, на километри от вратите на българския Парламент, са губили мандата си в момента, в който са загубили общественото доверие. У нас обаче престъпници по високите етажи на властта се ловят трудно и още по-трудно се доказва, че това, което симпатичните момчета с качулки са намерили в ръцете им, наистина е подкуп, а не „заем”, както стана модерно да се нарича. А когато стане дума за процес и излежаване на наказание, разговорът прескача в сферата на фантастичното.
Малката корупция обаче, ако приемем тезата, че спадаме към културите, които традиционно приемат корупцията като цяло за нещо нормално, би могла да се нарече без особено преувеличение националната ни стратегия за оцеляване. Типичният българин, изправен пред непристъпната стена на администрацията, с въздишка бърка в портфейла си, преди още да е дошъл неговият ред на опашката. Обществото ни бурно се възмущава от непрекъснатото спиране на евросубсидии, от политическите търгаши, след което се разпръсва на отделни елементи, повечето от които продават гласовете си за по 500 лева на следващите избори. И кой би отказал такава сделка, когато сметката за парното му е почти в същите размери? Социалната обстановка в България не предполага, а натрапва, че борбата с малката корупция е обречена. Присвояването в големи размери считаме за престъпление, достойно за четвъртия кръг на Дантевия Ад, и в същото време се възхищаваме на онези, които са успели да „спестят” за вила, яхта, образование и апартаменти да децата. Стигнали сме дотам, че скоро може и да включим рушветите за пътните полицаи в плановете за седмичния си бюджет. И го приемаме за напълно нормално – всеки би се раздели по-охотно с 20, 30, 50 лева, отколкото с точки и шофьорската книжка. Това е латентна престъпност, от която и двете страни са доволни, каза военноокръжният прокурор на София Спас Илиев в коментар за „Капитал”. И докато е така, у нас корупцията няма да може да изчезне. Не и докато едва ли не всеки втори бленува за реализиране на „българската мечта” – да се издигнеш от зле платен служител до безврат собственик на няколко хотела по Черноморието, джип последен модел, охранители с вид на бивши, или не толкова бивши, престъпници и Мис България на рамото. И докато някои хора реализират тези мечти пред очите ни, каквито и да е доводи на човешкия разум ще си останат безсилни.
Проблемът за корупцията присъства неизменно в социално-политическото пространство на България през последните 12 години. Тя отслабва обществото ни и чрез непрекъснатия поток на емигранти, повечето от които млади хора и специалисти, чрез намаляването на инвестициите, особено чуждестранни, увеличаване на и без това ненужно тромавата бюрокрацията, спад в производителността, намаляване на сигурността, неефективни социални услуги в областта на полиция, правосъдие, образование и здравно осигуряване и все пак борбите за ограничаването й приличат на битка на Давид и Голиат, в която обаче момчето се оказва застанало пред гиганта без прашка. А въпреки мрачните краски на родната действителност, има реални стъпки, които можем да направим, за да стигнем до по-добро положение в страната. Корупцията не може да бъде изкоренена напълно, но може да бъде ограничена. Едно начало за това биха били адекватни и поне донякъде успешни нови мерки, защото само доброто желание не стига. Както доказа скандалът с бившия заместник-министър на външните работи Чаушев, който присъстваше в регистрите на министерския съвет под едно име, а в бордовете на няколко фирми – под друго. През март тази година решението на премиера Сергей Станишев за проблема със злоупотребите във властта бяха три декларации, задължителни за всички лица на държавни длъжности, с цел „ограничаване на средата и възможностите за корупционни практики, чрез законодателни, административни и организационни мерки". Както се разбра само няколко дни по-късно обаче, попълването на формуляри може би не е най-удачният метод. Дали това беше най-добрата идея на премиера, или груба грешка на съветниците му, така и не стана ясно.
Докладът на „Трансперънси Интернешънъл", публикуван на 23 септември тази година, в който България се посочи като най-корумпираната страна от 31 страни в ЕС и Западна Европа, показва категорично, че проблемът се задълбочава. Борбата с корупцията трябва да започне оттам, където хората смятат, че са най-наболелите проблеми. Ролята на самото общество е не по-малко важна – контрол и натиск върху политическата сфера за повече прозрачност, за по-пълна и леснодостъпна информация, за публично наказване на някои основни нарушители. Медиите като регулатор на управляващите винаги са се стремили да търсят и посочват случаи на корупция. Особено важно за страната ни е развитието на силно заниженото чувство за граждански дълг – с други думи, грижата на всеки гражданин да следи за спазването на законите и да сигнализира в случай, че забележи обратното. Недоверието на обществото в институциите винаги ще е пречка за каквито и да е опити от тяхна страна за ограничаване на престъпността. И може би най-важното – хората да осъзнаят, че от тях зависи много, че ако не докладват за случаи на корупция, тя никога няма да може да бъде ограничена.