След сто години

От миглите ми капят снегове.
Аз май че пак съм
сто години спала,
убодена с вретеното-сърце
на следващия принцоподражател.
И съм пропуснала,
че той е много друг,
че стъпките му вечно криволичат
и не върви в подобен път,
и някак си
не ме обича.
Аз май че сто години чаках
Целувката,
която не пристигна,
и устните ми залиняха.
И тръните ми се издигнаха,
за да пробождат,
щом погледна
фалшивата любов-протеза,
на която ако се облегна,
ще ме затвори пак
в кафеза,
във който вече сто години
душата ми стои самичка...

И не очаквай, мили принце,
сега да те позная
и обичам.