Едно наистина последно, непрочетено послание към теб. Защото... може би защото понякога ми липсваш в странно-смахнатия образ, който по ред причини ти измислих, може да е и просто защото съм гузна, че те изтрих, или защото всъщност малко ме е страх, че този път наистина ще се окаже за последно. Искам да помня хубавото, каквото и да си мисля понякога, и искам да знаеш, че
Ти ще можеш да идваш при мен
даже щом и вратата се счупи.
Поомачкан, сломен и ранен
или двойно щастлив и нацупен,
ти ще имаш при мене другар
и на рамо ще можеш да плачеш
(макар че се мислиш за стар
и сълзите отричаш с „обаче...”).
Аз съм точно онази жена,
която бях вчера, и днеска
ще бъда ужасно добра
да слушам каквото те стряска,
каквото тежи и боли
или просто каквото те радва...
Съдбата веднъж ни дели,
но ако решиш, че ти трябвам,
аз съм насреща за тебе.
Само трябва и ти да си тук,
когато животът ми вземе
да се разпада на прах и на пух.
вторник, 29 март 2011 г.
вторник, 23 ноември 2010 г.
Иска ми се да споделя нещо. И понеже ми е много болно и обидно, ще го кажа само на малката част от хората, на които им пука според какви принципи живеят и които уважават постигнатото от другия. Останалите злобни, нищожни и долни душици да не четат надолу. Госпожа/госпожица/господин с ник илиева особено много да не чете - да не се заблуди накрая, че И този текст е неин/негов/нечий.
Имало едно време едно листче. То било бяло и чисто, но го намерили хора и го изписали. Сложили му име и номер, закачили го на високо и му обещали, че всички ще спазват написаното на него. Да, но дошли други хора и се изплюли на листчето. И Законът за авторското право и сродните му права се свил в ъгъла, за да не го и стъпчат, и изхвърлят съвсем.
Имаше едно време, в което убеждавах дядо ми, че нито съм толкова талантлива, нито толкова важна, че да се притеснявам дали някой ще си присвои мои стихове. Грешала съм. Явно съм в клуба на известните. Йей! Хиляди благодарности тогава на скъпата ми илиева (извинявай, ти не заставаш с името си зад действията и не мога да ти благодаря както трябва - поименно), че ме направи достатъчно важна, за да бъда окрадена. Че и на деня след рождения ми ден... по-хубав подарък не знам да си ми правила, надявам се и да не си. Хиляди благодарности и на сайта, в които това е възможно и, очевидно, очаквано - www.bis.bg Тук ще ви цитирам, мили господа собственици, за разлика от вашите скъпоценни потребители, съгласно правилата:
ЛИЦЕНЗ НА СЕДЯНКА
1. Ако авторът не е указан изрично, то публикацията е от тип "Една баба каза" (т.е "Не съм аз автора и не се сещам кой е").
2. Ако авторът е указан явно:
2.1. и това не е самият потребител, то публикацията е от тип:
"Може и да бъркам,но автор, като че ли е"
(всеки може да се обърка, нали така?)
2.2. и това е самият потребител, то творбата e едновременно с лицензи...
Явно целият ми поетичен живот е „приказките на една баба” за тези хора. А какво правим с бабините деветини? Правилно, не им обръщаме внимание.
Толкова ми е неприятно от тази история, че изтрих всичките си публикации в stihovebg.com. Не че са ми виновни хората там, напротив. Но само това ми е по силите да махна, та да не го виждат онези, които нито го разбират, нито ги интересува защо, как или за кого е писано. Които не се свенят да грабят, да си приписват заслуги и да са нагли към онези, на чийто гръб избиват комплексите си. Заради тези хора изтрих и милите думи, похвали и предложения, които съм получила в Стихове-те. Ако можех, щях да залича всяко едно място, на което съм била в мрежата, само и само да не могат да омърсят съвсем всичко.
Но не мога.
А вие проверявате ли редовно къде ви има в google?
Имало едно време едно листче. То било бяло и чисто, но го намерили хора и го изписали. Сложили му име и номер, закачили го на високо и му обещали, че всички ще спазват написаното на него. Да, но дошли други хора и се изплюли на листчето. И Законът за авторското право и сродните му права се свил в ъгъла, за да не го и стъпчат, и изхвърлят съвсем.
Имаше едно време, в което убеждавах дядо ми, че нито съм толкова талантлива, нито толкова важна, че да се притеснявам дали някой ще си присвои мои стихове. Грешала съм. Явно съм в клуба на известните. Йей! Хиляди благодарности тогава на скъпата ми илиева (извинявай, ти не заставаш с името си зад действията и не мога да ти благодаря както трябва - поименно), че ме направи достатъчно важна, за да бъда окрадена. Че и на деня след рождения ми ден... по-хубав подарък не знам да си ми правила, надявам се и да не си. Хиляди благодарности и на сайта, в които това е възможно и, очевидно, очаквано - www.bis.bg Тук ще ви цитирам, мили господа собственици, за разлика от вашите скъпоценни потребители, съгласно правилата:
ЛИЦЕНЗ НА СЕДЯНКА
1. Ако авторът не е указан изрично, то публикацията е от тип "Една баба каза" (т.е "Не съм аз автора и не се сещам кой е").
2. Ако авторът е указан явно:
2.1. и това не е самият потребител, то публикацията е от тип:
"Може и да бъркам,но автор, като че ли е"
(всеки може да се обърка, нали така?)
2.2. и това е самият потребител, то творбата e едновременно с лицензи...
Явно целият ми поетичен живот е „приказките на една баба” за тези хора. А какво правим с бабините деветини? Правилно, не им обръщаме внимание.
Толкова ми е неприятно от тази история, че изтрих всичките си публикации в stihovebg.com. Не че са ми виновни хората там, напротив. Но само това ми е по силите да махна, та да не го виждат онези, които нито го разбират, нито ги интересува защо, как или за кого е писано. Които не се свенят да грабят, да си приписват заслуги и да са нагли към онези, на чийто гръб избиват комплексите си. Заради тези хора изтрих и милите думи, похвали и предложения, които съм получила в Стихове-те. Ако можех, щях да залича всяко едно място, на което съм била в мрежата, само и само да не могат да омърсят съвсем всичко.
Но не мога.
А вие проверявате ли редовно къде ви има в google?
понеделник, 8 март 2010 г.
неделя, 7 март 2010 г.
Ако чуеш да викам по теб
Ако случайно съм викала теб,
то било е на сън и от лудост.
То било е от този нелеп,
детски страх да не би да се губя,
ако някой не стиска ръка,
ако някой не ме е прегърнал.
Ако теб съм извикала, знай,
че накрая и аз се побърках.
Но не мога да бъда добра
и каквото сгрешил си, да мине
сякаш в мен не остави следа,
сякаш моята кръв ме изстина,
когато покапа по теб
и лъжата все пак се прекърши...
Ако чуеш да викам, недей,
за Бога, недей да се връщаш.
то било е на сън и от лудост.
То било е от този нелеп,
детски страх да не би да се губя,
ако някой не стиска ръка,
ако някой не ме е прегърнал.
Ако теб съм извикала, знай,
че накрая и аз се побърках.
Но не мога да бъда добра
и каквото сгрешил си, да мине
сякаш в мен не остави следа,
сякаш моята кръв ме изстина,
когато покапа по теб
и лъжата все пак се прекърши...
Ако чуеш да викам, недей,
за Бога, недей да се връщаш.
Опити
Ти си в моите мисли. И стихове.
И ръцете ми нощем те търсят
през вълните от сънища, мигове,
през милиони протегнати пръсти.
И си пленник на моите лудости.
Малка, сладка лъжа е съдбата ти.
А погрешно си мислиш, че другаде
някой друг е отнел любовта ти
и е пуснал в бутилка писмото
как до мене сега се достига...
Ти така си помислил, защото
аз, навярно, съм твърде ревнива
и не соча къде ме пресича
и къде ме пробожда в гърдите
твоето явно обичане
на фона на моята скритост.
А за тебе изгарям и тлея...
И е чудно, че ти не разбираш –
даже вино с отрова да лееш,
и него до дъно ще пия.
февруари 2010 г.
Пропадам в очите ти,
когато пада нощта.
И се спускат косите-завеси.
Припламват искрите
на далечни лета
насред зима от огън и песен.
Погали ме с клепачи,
със устни пиши
по ръцете ми, голи от взиране.
От ъгъла мрачен
елхата блести.
И нашепва снега, че опиваме
всичко празнично
с страст,
по-гореща от греяно вино.
Среднощният час
до средата премина
и без тропот, без звън,
без копита
над покрива вън
нещо чудно прелита.
И се губя в очите,
И пропадам в ръцете.
И във чаши магия наливам.
А в подарък пресметнат,
Светът ми намига,
че животът по празник
е песен.
13.12.2008
I`m coming home
Ръцете ми треперят.
Но ти пиша.
И милиони мисли гонят се през мен.
Не си ми липсвал дълго
(колкото не дишах).
Дано не съм ти липсвала на теб.
Защото мразя да си тъжен.
И да хлипа
разплаканото общо между нас.
Завий го с твоите мечти.
И моята усмивка.
И почети му с топъл глас.
А аз ще те послушам
(от хиляда дълги мили).
И ще ти нарисувам с устни две звезди.
Едната пада.
Улови я.
И пожелай си щастие, което спи
до теб.
И без да те напуска
(и да е тъй капризно като мен),
да те целува. Да ти се усмихва.
И да е с тебе всеки ден...
Ръцете ми треперят.
И проблясват глухо.
(А, казваха, звезда не се побира в шепа.)
Заслушай се.
Навярно ще се счупя.
И при тебе ще се върна в шепот.
Но аз си идвам.
У дома.
При тебе.
февруари 2008 г.
Това са някои от хм, опитите ми да участвам в конкурси на сайт за хм, поезия. Две от стихотворенията спечелиха, другото беше на второ място. Колкото ги препрочитам, толкова повече се отчайвам. И се чудя кого да съжалявам повече - себе си, че съм ги писала, или другите, че са гласували за тях...
И ръцете ми нощем те търсят
през вълните от сънища, мигове,
през милиони протегнати пръсти.
И си пленник на моите лудости.
Малка, сладка лъжа е съдбата ти.
А погрешно си мислиш, че другаде
някой друг е отнел любовта ти
и е пуснал в бутилка писмото
как до мене сега се достига...
Ти така си помислил, защото
аз, навярно, съм твърде ревнива
и не соча къде ме пресича
и къде ме пробожда в гърдите
твоето явно обичане
на фона на моята скритост.
А за тебе изгарям и тлея...
И е чудно, че ти не разбираш –
даже вино с отрова да лееш,
и него до дъно ще пия.
февруари 2010 г.
Пропадам в очите ти,
когато пада нощта.
И се спускат косите-завеси.
Припламват искрите
на далечни лета
насред зима от огън и песен.
Погали ме с клепачи,
със устни пиши
по ръцете ми, голи от взиране.
От ъгъла мрачен
елхата блести.
И нашепва снега, че опиваме
всичко празнично
с страст,
по-гореща от греяно вино.
Среднощният час
до средата премина
и без тропот, без звън,
без копита
над покрива вън
нещо чудно прелита.
И се губя в очите,
И пропадам в ръцете.
И във чаши магия наливам.
А в подарък пресметнат,
Светът ми намига,
че животът по празник
е песен.
13.12.2008
I`m coming home
Ръцете ми треперят.
Но ти пиша.
И милиони мисли гонят се през мен.
Не си ми липсвал дълго
(колкото не дишах).
Дано не съм ти липсвала на теб.
Защото мразя да си тъжен.
И да хлипа
разплаканото общо между нас.
Завий го с твоите мечти.
И моята усмивка.
И почети му с топъл глас.
А аз ще те послушам
(от хиляда дълги мили).
И ще ти нарисувам с устни две звезди.
Едната пада.
Улови я.
И пожелай си щастие, което спи
до теб.
И без да те напуска
(и да е тъй капризно като мен),
да те целува. Да ти се усмихва.
И да е с тебе всеки ден...
Ръцете ми треперят.
И проблясват глухо.
(А, казваха, звезда не се побира в шепа.)
Заслушай се.
Навярно ще се счупя.
И при тебе ще се върна в шепот.
Но аз си идвам.
У дома.
При тебе.
февруари 2008 г.
Това са някои от хм, опитите ми да участвам в конкурси на сайт за хм, поезия. Две от стихотворенията спечелиха, другото беше на второ място. Колкото ги препрочитам, толкова повече се отчайвам. И се чудя кого да съжалявам повече - себе си, че съм ги писала, или другите, че са гласували за тях...
Игри в Stih4e.com
1. И алчно за себе си ще го запазя,
което е останало от дните,
в които с мислите те мразех,
а с устни те преплитах
със всичко вътре в мене...
Целувай ме, додето още иска
да се окаже победена
от същността ти всяка моя мисъл.
2. Ще се пречупя, чуваш ли, ще стане!
по теб ще вика всеки дързък шепот,
във крайчеца на устните останал
от виковете, дето не изрекох.
И още повече ще те притисна
към нещото, което ме изгаря...
Бъди герой и се омитай,
бъди добър и се спасявай,
защото после много ще боли,
ако посегна ти и те ударя,
но не с ръце, а със лъжи,
че във сърцето ми те няма.
Отивай си, бъди добър
и мъката спести ми.
3. Обвивката ти - ред от мене.
Очите ти – ками в сърцето.
Ако се върнеш да ме вземеш,
ще ме убиеш, без да гледаш,
ще ме убиеш, без да искаш,
ще ме убиеш, без да можеш
ръка в ръка да стиснеш
и да забиеш даже ножа.
4. Пропада наум, а на яве
все лети, все лети, все лети.
То е малко, пробито, но здраво,
то в гърдите ми здраво тупти,
щом усети, че ти си наблизо,
щом от устни пророниш слова...
Във петите сърцето ми слиза
като ушлашена, млада жена.
5.По миглите ми пада звезден прах –
като брокат блестят желания,
от небесата паднали, защото в тях
не вярват вече пожелатели,
отишли си отдавна. В този парк
сега седя сама и тананикам.
Ресниците, от мъка, ми блестят,
а може би, от жалост, им намигам
и им прошепвам, че не са сами.
Да, вярно, много са високо,
но пък звездите са звезди,
за да ги гледаш, без да ги докосваш.
Започва тихо да вали.
Отварям си чадър и си отивам.
И утре ще си пошептим, звезди.
Аз днес си пожелавам да ви има.
6. Жаби-принцове пълнят света
и превръщат го в сива пустиня.
Ако трябва с целувка съня
да отнеме от мене любимия,
то да бъде жесток и подлец,
да е лошият в края на филма –
по-добре да е зъл, но човек,
а не кукла от слама и вълна.
7. Умри!... Да оцелееш,
ще значи, че си нищо,
че в моята постеля
е спала змия-хищник.
Дано погълнеш
каквото има в чашата –
отровата е пълна
със дози чисто щастие.
И ако те погуби,
ще знам, че си обичал,
но не си могъл със друга
да поделиш света и нищото.
8. Като топлийка в ръкава,
като косъм на рамото,
като значка на ревера,
като връвчица край дланите,
като слънце в очите,
като облак над мислите,
като луна до звездите,
отбелязали искане,
ще напомням начесто,
че мамейки мене,
ти себе си лъжеш.
И сърцето си вземаш.
9. Боса по жаравата-мисли
ще премина, щом ти си насреща.
И когато от пръсти дим и
любов се издигнат и смешна,
навярно, изглеждам, спомни си,
че за тебе през въглени ходя.
Дано някога някой откриеш,
който повече прави от обич.
10. А ти - не си огнище,
Да се преструваш, няма смисъл,
изгаснало е всичко.
Което си написал, писал,
което си изпял, изпял,
което си обичал – свърши.
Да го наречем „добър финал”,
а не с обиди да свършим.
11. Сипи ми, сипи ми, сипи ми.
То, пиянството, прави следи,
та дано заличава и рани,
които били са преди.
В този час съм самотна и слаба.
Само с мисъл ще ме прободе
тази болка, която остана
от предишния принцокретен,
който подсвирква безсрамно
след други принцесожени...
Сипи ми! Та белким да няма
накрая от него следи.
12. Небе господства във очите ти,
ще се загубя, ако не държиш
ръката ми през дните си...
Ако случайно си решиш,
че няма смисъл вече,
че аз не ти приличам,
кажи ми го навреме.
И не ме забравяй във очите си.
13. Но близки. По душа.
Разголена, до теб заставам.
Не ми е нужна суета,
захвърлям я и продължавам,
и сгушена във тебе,
докосвам се в страните ти.
Не ме е страх да гледаш
къде ще свършат дните ми.
Защото ти си близък,
защото те обичам.
А щом това е мизата,
разплащам се с сълзите си.
14. Мириша на барут от дълго време,
а ти миришеш на искри.
Май много с тебе сме се взели
и все е на сериозно, и боли.
На мушка си ми, знам, и аз съм.
Мишената се движи и върти.
Защо не спрем и не признаем,
че всъщност искаме да се взривим
от страст и от любови,
а не от динамит и от тротил.
Ще ти призная, съм готова
да се предам, ако си ти.
15. След жар не питай за огъня,
а след буря – за времето.
Ако искаш във спомени
да направиш промените,
за които говорим
и спорим до мръкнало,
открадни ме от мене!
И не пускай отмъкнатото.
16. Точка, Непознати!
Тире и запетая
едва ли ще дочакаш.
Аз няма да забравя,
че ти преди ме гони
и слага много точки.
Сега усмивки рониш
и казваш ми, порочни
били тогава дните,
днес си бил различен...
По-бързо си отивай!
И на точка не разчитай.
24.02.2010 г.
което е останало от дните,
в които с мислите те мразех,
а с устни те преплитах
със всичко вътре в мене...
Целувай ме, додето още иска
да се окаже победена
от същността ти всяка моя мисъл.
2. Ще се пречупя, чуваш ли, ще стане!
по теб ще вика всеки дързък шепот,
във крайчеца на устните останал
от виковете, дето не изрекох.
И още повече ще те притисна
към нещото, което ме изгаря...
Бъди герой и се омитай,
бъди добър и се спасявай,
защото после много ще боли,
ако посегна ти и те ударя,
но не с ръце, а със лъжи,
че във сърцето ми те няма.
Отивай си, бъди добър
и мъката спести ми.
3. Обвивката ти - ред от мене.
Очите ти – ками в сърцето.
Ако се върнеш да ме вземеш,
ще ме убиеш, без да гледаш,
ще ме убиеш, без да искаш,
ще ме убиеш, без да можеш
ръка в ръка да стиснеш
и да забиеш даже ножа.
4. Пропада наум, а на яве
все лети, все лети, все лети.
То е малко, пробито, но здраво,
то в гърдите ми здраво тупти,
щом усети, че ти си наблизо,
щом от устни пророниш слова...
Във петите сърцето ми слиза
като ушлашена, млада жена.
5.По миглите ми пада звезден прах –
като брокат блестят желания,
от небесата паднали, защото в тях
не вярват вече пожелатели,
отишли си отдавна. В този парк
сега седя сама и тананикам.
Ресниците, от мъка, ми блестят,
а може би, от жалост, им намигам
и им прошепвам, че не са сами.
Да, вярно, много са високо,
но пък звездите са звезди,
за да ги гледаш, без да ги докосваш.
Започва тихо да вали.
Отварям си чадър и си отивам.
И утре ще си пошептим, звезди.
Аз днес си пожелавам да ви има.
6. Жаби-принцове пълнят света
и превръщат го в сива пустиня.
Ако трябва с целувка съня
да отнеме от мене любимия,
то да бъде жесток и подлец,
да е лошият в края на филма –
по-добре да е зъл, но човек,
а не кукла от слама и вълна.
7. Умри!... Да оцелееш,
ще значи, че си нищо,
че в моята постеля
е спала змия-хищник.
Дано погълнеш
каквото има в чашата –
отровата е пълна
със дози чисто щастие.
И ако те погуби,
ще знам, че си обичал,
но не си могъл със друга
да поделиш света и нищото.
8. Като топлийка в ръкава,
като косъм на рамото,
като значка на ревера,
като връвчица край дланите,
като слънце в очите,
като облак над мислите,
като луна до звездите,
отбелязали искане,
ще напомням начесто,
че мамейки мене,
ти себе си лъжеш.
И сърцето си вземаш.
9. Боса по жаравата-мисли
ще премина, щом ти си насреща.
И когато от пръсти дим и
любов се издигнат и смешна,
навярно, изглеждам, спомни си,
че за тебе през въглени ходя.
Дано някога някой откриеш,
който повече прави от обич.
10. А ти - не си огнище,
Да се преструваш, няма смисъл,
изгаснало е всичко.
Което си написал, писал,
което си изпял, изпял,
което си обичал – свърши.
Да го наречем „добър финал”,
а не с обиди да свършим.
11. Сипи ми, сипи ми, сипи ми.
То, пиянството, прави следи,
та дано заличава и рани,
които били са преди.
В този час съм самотна и слаба.
Само с мисъл ще ме прободе
тази болка, която остана
от предишния принцокретен,
който подсвирква безсрамно
след други принцесожени...
Сипи ми! Та белким да няма
накрая от него следи.
12. Небе господства във очите ти,
ще се загубя, ако не държиш
ръката ми през дните си...
Ако случайно си решиш,
че няма смисъл вече,
че аз не ти приличам,
кажи ми го навреме.
И не ме забравяй във очите си.
13. Но близки. По душа.
Разголена, до теб заставам.
Не ми е нужна суета,
захвърлям я и продължавам,
и сгушена във тебе,
докосвам се в страните ти.
Не ме е страх да гледаш
къде ще свършат дните ми.
Защото ти си близък,
защото те обичам.
А щом това е мизата,
разплащам се с сълзите си.
14. Мириша на барут от дълго време,
а ти миришеш на искри.
Май много с тебе сме се взели
и все е на сериозно, и боли.
На мушка си ми, знам, и аз съм.
Мишената се движи и върти.
Защо не спрем и не признаем,
че всъщност искаме да се взривим
от страст и от любови,
а не от динамит и от тротил.
Ще ти призная, съм готова
да се предам, ако си ти.
15. След жар не питай за огъня,
а след буря – за времето.
Ако искаш във спомени
да направиш промените,
за които говорим
и спорим до мръкнало,
открадни ме от мене!
И не пускай отмъкнатото.
16. Точка, Непознати!
Тире и запетая
едва ли ще дочакаш.
Аз няма да забравя,
че ти преди ме гони
и слага много точки.
Сега усмивки рониш
и казваш ми, порочни
били тогава дните,
днес си бил различен...
По-бързо си отивай!
И на точка не разчитай.
24.02.2010 г.
вторник, 23 февруари 2010 г.
С един приятел пушим над кафе
С един приятел пушим над кафе –
и двамата заклети непушачи –
за моето отмъкнато сърце
и неговото страшно неудачие.
Къде сгрешихме? Господ знае.
А може би и Той ще се зачуди
на цялото това страрание,
с което ценното се губи
и бяга важното далече,
и грешното застава първом.
Приятелят ми е добър човечец,
а все го ще го наръгат гърбом
и все ще го обиди някой,
и все ще го рани живота.
Приятелят ми твърдо смята,
че с него сме от сорта –
създадени за вино,
а пък оцет от нас се ражда.
И смеем се наивно
над тази явна кражба,
която ни превръща в роби
на нечиите зли поличби,
над които вечно спорим…
А май че пречим си самички.
и двамата заклети непушачи –
за моето отмъкнато сърце
и неговото страшно неудачие.
Къде сгрешихме? Господ знае.
А може би и Той ще се зачуди
на цялото това страрание,
с което ценното се губи
и бяга важното далече,
и грешното застава първом.
Приятелят ми е добър човечец,
а все го ще го наръгат гърбом
и все ще го обиди някой,
и все ще го рани живота.
Приятелят ми твърдо смята,
че с него сме от сорта –
създадени за вино,
а пък оцет от нас се ражда.
И смеем се наивно
над тази явна кражба,
която ни превръща в роби
на нечиите зли поличби,
над които вечно спорим…
А май че пречим си самички.
След сто години
От миглите ми капят снегове.
Аз май че пак съм
сто години спала,
убодена с вретеното-сърце
на следващия принцоподражател.
И съм пропуснала,
че той е много друг,
че стъпките му вечно криволичат
и не върви в подобен път,
и някак си
не ме обича.
Аз май че сто години чаках
Целувката,
която не пристигна,
и устните ми залиняха.
И тръните ми се издигнаха,
за да пробождат,
щом погледна
фалшивата любов-протеза,
на която ако се облегна,
ще ме затвори пак
в кафеза,
във който вече сто години
душата ми стои самичка...
И не очаквай, мили принце,
сега да те позная
и обичам.
Аз май че пак съм
сто години спала,
убодена с вретеното-сърце
на следващия принцоподражател.
И съм пропуснала,
че той е много друг,
че стъпките му вечно криволичат
и не върви в подобен път,
и някак си
не ме обича.
Аз май че сто години чаках
Целувката,
която не пристигна,
и устните ми залиняха.
И тръните ми се издигнаха,
за да пробождат,
щом погледна
фалшивата любов-протеза,
на която ако се облегна,
ще ме затвори пак
в кафеза,
във който вече сто години
душата ми стои самичка...
И не очаквай, мили принце,
сега да те позная
и обичам.
понеделник, 1 февруари 2010 г.
Мисли за деня
Не си бях теглила късметче за новата година. Бях толкова залисана да се самосъжалявам по хиляда и една причини, че пропуснах веселата част от почти всичко край мен. Точно като снежинките навън днес, се оставих вятърът да ме носи от една посока на друга, забравила, че мога да летя самичка. Ето, и преди минута го направих, изсипах листчетата на леглото си с намерение просто да затворя очи и както винаги, да хвана някое. А се оказа, че моето късметче, онова, което ми трябваше да прочета тъкмо сега, се е скрило в гънките на торбичката. Кой знае, може би ако не бях бръкнала вътре, щях да извадя друго късметче. Но "Има време за всичко!" - това имах нужда да си спомня тъкмо днес. Преди шеговито се утешавах, че "ако сега съм гениална, какво ще правя на 30?". Но станах на 21 и един от хората, които все се оглеждат през рамо да видят колко път са изминали, без да се сещат да премерят с поглед разстоянието, което остава пред тях, или да се насладят да пътуването. Така че моята първа точка от, надявам се, успешния ми списък за 2010 година е:
1. Забавлявай се.
1. Забавлявай се.
петък, 1 януари 2010 г.
Лошата трева расте бързо
Ще поникна в очите,
ще протегна бодили.
И ще скъсам каишките истини,
на сърцето ти взели
последните сили
и до капка кръвта ти изстискали.
Ще прокарам стеблата
по ръба на лицето ти.
И ще галя по дните ти с връхчета.
А когато намериш
зелено в ръцете ти,
а когато покрият се с мъхчета
всички стари забежки,
любови предишни,
на минало вехти признания,
със живия плет
ще затворя излишното
и ще го пратя напряко в изгнание.
Ти се смееш –
навярно объркан,
че красиво върви със приличното.
Но жената във мене
отдавна е тръгнала
по лоши пътеки към всичкото.
Тъй че стъпвай полека –
земята пропада,
ако не знаеш къде са пролуките.
А ти не знаеш...
Не искам да страдаш,
преди дори да усетиш бодилите.
Аз съм лоша тревичка,
поникла в сърцето ти…
Още щом ме поискаш,
знай от мен,
то превзето е.
ще протегна бодили.
И ще скъсам каишките истини,
на сърцето ти взели
последните сили
и до капка кръвта ти изстискали.
Ще прокарам стеблата
по ръба на лицето ти.
И ще галя по дните ти с връхчета.
А когато намериш
зелено в ръцете ти,
а когато покрият се с мъхчета
всички стари забежки,
любови предишни,
на минало вехти признания,
със живия плет
ще затворя излишното
и ще го пратя напряко в изгнание.
Ти се смееш –
навярно объркан,
че красиво върви със приличното.
Но жената във мене
отдавна е тръгнала
по лоши пътеки към всичкото.
Тъй че стъпвай полека –
земята пропада,
ако не знаеш къде са пролуките.
А ти не знаеш...
Не искам да страдаш,
преди дори да усетиш бодилите.
Аз съм лоша тревичка,
поникла в сърцето ти…
Още щом ме поискаш,
знай от мен,
то превзето е.
понеделник, 28 декември 2009 г.
"Онази" кутия
Недей да плачеш, хайде спри.
Злините, вярно, пусна по земята,
от любопитството ти ще боли
децата на децата на децата
на твоите... Но стига вече.
От сълзите не става по-добре.
Мъжът ти е човечен –
ще ти прости и разбере
защо капакът те притегли,
защо забраната сломи
дори и малката потребност
да си добра и предреши
какво ще става после...
Недей да плачеш над това.
Защото с мъката и злото
ти пусна мене по света.
Аз ще поправя, що разтури,
ще прилаская, койт сломи...
Надеждата дари на други.
Сега повярвай в нея ти.
Злините, вярно, пусна по земята,
от любопитството ти ще боли
децата на децата на децата
на твоите... Но стига вече.
От сълзите не става по-добре.
Мъжът ти е човечен –
ще ти прости и разбере
защо капакът те притегли,
защо забраната сломи
дори и малката потребност
да си добра и предреши
какво ще става после...
Недей да плачеш над това.
Защото с мъката и злото
ти пусна мене по света.
Аз ще поправя, що разтури,
ще прилаская, койт сломи...
Надеждата дари на други.
Сега повярвай в нея ти.
Мисли за днес
„Ти си вкусна като поничка с крем!”
Ето така искам да ме обичат – без притеснения дали и къде ще се лепна, без уговорки в кои дни да ме приемат, без захласване по глазурата ми или страх какво се крие под нея... Да ме обичат цялата или никаква част от мен. Да осъзнават, че не ставам за заместител на някакви по-шикозни десерти, нито пък могат да ме заместят с подсладители. Че вътрешността ми е тайна рецепта, която ще кажа на онзи, който се осмели да я опита.
И си мисля, че всеки заслужава поне веднъж в живота една многокалорична, захаросана и сладка обич, която се топи в устата, прави те щастлив и ти показва, че с верния човек килограмите, комплексите и несъвършенствата замлъкват пред вкуса на истинската любов.
Да ви е сладко!
Ето така искам да ме обичат – без притеснения дали и къде ще се лепна, без уговорки в кои дни да ме приемат, без захласване по глазурата ми или страх какво се крие под нея... Да ме обичат цялата или никаква част от мен. Да осъзнават, че не ставам за заместител на някакви по-шикозни десерти, нито пък могат да ме заместят с подсладители. Че вътрешността ми е тайна рецепта, която ще кажа на онзи, който се осмели да я опита.
И си мисля, че всеки заслужава поне веднъж в живота една многокалорична, захаросана и сладка обич, която се топи в устата, прави те щастлив и ти показва, че с верния човек килограмите, комплексите и несъвършенствата замлъкват пред вкуса на истинската любов.
Да ви е сладко!
вторник, 22 декември 2009 г.
Мисли за днес
"Излей кофа с вода върху гадна съседка" - хм, мисля си, предколедно, да се въздържам от подобни действия. В това време "гадната съседка" така бързо ще замръзне, че дори няма да разбере какво й се случва. Вярно, една ледена статуя пред входа ще украси още повече празниците, но... :-) Стига лоши постъпки.
В тази връзка, ще споделя, че в един филм чух нещо, което силно ме подразни - "Да бъдем добри, Коледа е". А в останалото време от годината? Защо да не сме добри на Спасовден? Или на Голяма Богородица, на свети Пантелеймон, на Ивановден? Ако ще сме послушни само по празници, светът дължи голяма благодарност на религиите, които са изпъстрили календара си с дни на светци.
Гадните съседи в Глобалното ни село винаги ще ги има. Въпрос на избор е как ще се справим с тях. А за някои, очевидно, е и въпрос на ден, в който ще го направят.
В тази връзка, ще споделя, че в един филм чух нещо, което силно ме подразни - "Да бъдем добри, Коледа е". А в останалото време от годината? Защо да не сме добри на Спасовден? Или на Голяма Богородица, на свети Пантелеймон, на Ивановден? Ако ще сме послушни само по празници, светът дължи голяма благодарност на религиите, които са изпъстрили календара си с дни на светци.
Гадните съседи в Глобалното ни село винаги ще ги има. Въпрос на избор е как ще се справим с тях. А за някои, очевидно, е и въпрос на ден, в който ще го направят.
понеделник, 21 декември 2009 г.
Мисли за днес
Аз съм един от най-щастливите хора в света. И понеже често-често го забравям, Господ ми праща приятели, които да ми напомнят. Като поклон към Лора, която е прекрасна и, слава Богу, го знае, ще споделям често мъдростта и силата, които влива венозно и редовно в сърцето ми подаръкът й за рождения ми ден - 365 листчета с късмети и пожелания, които да правят деня ми по-добър.
Днешната порция любов е под слънчево-жълтата формата на "Почивай си на воля!". Свалям угризенията и оставам по гол мързел : ) Което ми напомня да пожелая на света като цяло да ме последва :Р
Днешната порция любов е под слънчево-жълтата формата на "Почивай си на воля!". Свалям угризенията и оставам по гол мързел : ) Което ми напомня да пожелая на света като цяло да ме последва :Р
Декамерон на Лилит
Разбито сърце
(Декада първа)
По наранената ми кожа
ще се спуска
ръката,
уморена от усилия.
От заскрежените ти устни
треперя цяла.
И безсилие
отпивам с чаши,
стомни...
Ти гориш -
отиваш си
и всичко скършваш.
То беше
"обратим процес",
"една любов,
намерила завършека".
Парчетата настъпвай смело -
сърцето ми...
Да бе отнел го.
Дълг и чест
(Декада втора)
Сърцето ми се къса –
аз съм права.
Напряко дългове, любови и сълзи
оставили са всичката си плява
омраза,
болка
и лъжи.
Да бъдем само аз и ти.
И тишината.
Не принц, принцеса...
никой друг.
По мен ще видиш отпечатък
на тези мисли.
А напук
на твоята проклета „честност”
честта ти
гръмко
ще крещи,
че ти си никой,
че не си и нещо,
което да си струва...
Да, горчи!
Напий се!
Боже,
стига глупост!
Дългът ти е дългът към мен,
към теб
и тази лудост,
която ни придържа в плен.
Кога ще стихне в тебе боя?
Честта ти,
казваш,
пак кърви...
Така да бъде!
Щом с „безчестност” мога,
ще те наричам „мой любим”.
Лъжата
(Декада четвърта)
Да бъде както казваш -
ще се лъжем.
Аз имам три деветки и дванайсет попа.
Какво държиш?
Една измамна лудост,
която се равнява на живота,
за който с теб се борихме?
Едното нищо.
Нали е покер нашата любов,
защо не вдигаш мизата? Не искаш
да се покажеш друг и лош?
Е, малко късно,
моя ненагледност,
раздавай картите,
последното тесте.
Изгубихме накуп любов и нежност,
да се излъжем искрено поне.
Гордост и високомерие
(Декада пета)
Напряко тази тишина
частици в нас крещят на воля:
у мен - високомерство на жена,
у тебе - гордост на героя.
И всичко е непримиримо зло.
И всеки губи страшно много.
Защото в спора ни е "То" -
голямото и неизбежно "сбогом",
което носим вечно с нас,
което си крещим на воля.
От високомерство на жена
и гордост на героя
не виждаме - грешим!
И път да има, ще подминем
и нито ти ще се решиш,
и нито аз ще съм ранима,
и нито Космосът ще спре,
и нито с теб ще сме различни...
Гордостта ни ни събра,
а сега... ще ни разнищи.
Лицемерие
(Декада девета)
Ще се пропукам (утре, днес и вчера),
ще изтънее крехката ми същност.
И вместо да ти поднеса вечеря,
ще падна и ще се разкъсам.
От мене ще изтича всичко,
което съм събирала с години,
и лекичко ще те опръска
по недоизгладената риза.
Една-две-пет любови
ще се разходят по килима.
И няколко измами нови,
от преди да те проима,
ще кажат, че си никой,
че аз не те обичам.
Хвани ме, ако искаш
да продължим двулично
да се преструваме и много
да бъдем чужди и студени.
Хвани ме или бягай
далеч, далеч от мене.
Декада десета
Следи от пръстите ти има още вкъщи.
И стъпките ти чувам как си идват.
Палтото ми ухае, както ме прегръщаш.
Кълна ти се, сами се мръдват
очилата ти от шкафа в хола.
Масата редя все пак за двама,
макар че празен ти е стола
и теб отдавна вече няма.
Макар че снимките са стари,
а пък леглото ти – студено,
аз тайно още се надявам
ти да се върнеш да ме вземеш.
(Декада първа)
По наранената ми кожа
ще се спуска
ръката,
уморена от усилия.
От заскрежените ти устни
треперя цяла.
И безсилие
отпивам с чаши,
стомни...
Ти гориш -
отиваш си
и всичко скършваш.
То беше
"обратим процес",
"една любов,
намерила завършека".
Парчетата настъпвай смело -
сърцето ми...
Да бе отнел го.
Дълг и чест
(Декада втора)
Сърцето ми се къса –
аз съм права.
Напряко дългове, любови и сълзи
оставили са всичката си плява
омраза,
болка
и лъжи.
Да бъдем само аз и ти.
И тишината.
Не принц, принцеса...
никой друг.
По мен ще видиш отпечатък
на тези мисли.
А напук
на твоята проклета „честност”
честта ти
гръмко
ще крещи,
че ти си никой,
че не си и нещо,
което да си струва...
Да, горчи!
Напий се!
Боже,
стига глупост!
Дългът ти е дългът към мен,
към теб
и тази лудост,
която ни придържа в плен.
Кога ще стихне в тебе боя?
Честта ти,
казваш,
пак кърви...
Така да бъде!
Щом с „безчестност” мога,
ще те наричам „мой любим”.
Лъжата
(Декада четвърта)
Да бъде както казваш -
ще се лъжем.
Аз имам три деветки и дванайсет попа.
Какво държиш?
Една измамна лудост,
която се равнява на живота,
за който с теб се борихме?
Едното нищо.
Нали е покер нашата любов,
защо не вдигаш мизата? Не искаш
да се покажеш друг и лош?
Е, малко късно,
моя ненагледност,
раздавай картите,
последното тесте.
Изгубихме накуп любов и нежност,
да се излъжем искрено поне.
Гордост и високомерие
(Декада пета)
Напряко тази тишина
частици в нас крещят на воля:
у мен - високомерство на жена,
у тебе - гордост на героя.
И всичко е непримиримо зло.
И всеки губи страшно много.
Защото в спора ни е "То" -
голямото и неизбежно "сбогом",
което носим вечно с нас,
което си крещим на воля.
От високомерство на жена
и гордост на героя
не виждаме - грешим!
И път да има, ще подминем
и нито ти ще се решиш,
и нито аз ще съм ранима,
и нито Космосът ще спре,
и нито с теб ще сме различни...
Гордостта ни ни събра,
а сега... ще ни разнищи.
Лицемерие
(Декада девета)
Ще се пропукам (утре, днес и вчера),
ще изтънее крехката ми същност.
И вместо да ти поднеса вечеря,
ще падна и ще се разкъсам.
От мене ще изтича всичко,
което съм събирала с години,
и лекичко ще те опръска
по недоизгладената риза.
Една-две-пет любови
ще се разходят по килима.
И няколко измами нови,
от преди да те проима,
ще кажат, че си никой,
че аз не те обичам.
Хвани ме, ако искаш
да продължим двулично
да се преструваме и много
да бъдем чужди и студени.
Хвани ме или бягай
далеч, далеч от мене.
Декада десета
Следи от пръстите ти има още вкъщи.
И стъпките ти чувам как си идват.
Палтото ми ухае, както ме прегръщаш.
Кълна ти се, сами се мръдват
очилата ти от шкафа в хола.
Масата редя все пак за двама,
макар че празен ти е стола
и теб отдавна вече няма.
Макар че снимките са стари,
а пък леглото ти – студено,
аз тайно още се надявам
ти да се върнеш да ме вземеш.
четвъртък, 17 декември 2009 г.
Съвременна приказка на три гласа
Днес извърших истинска блондинска постъпка (да ме прощават обидчивите, визирам нарицателния образ) – опитах се да вляза в дреха, която определено не беше съгласна с това мое решение. Като награда за усилията получих усещане за клаустрофобия и няколко сериозни размишления. Замислих се за онова сладколико момиченце от една стара приказка, което лошата, но хубава, или по-скоро, хубавата, но лоша втора майка преследвала с каквото й дошло на ум. Дали ако Снежанка беше персонаж от съвремието, днес тя щеше да бъде задушена с маркова блуза, да припадне заради миризмата на спрей за коса и да я съблазнят с хамбургер от „McDonald’s”? Кой би й се притекъл на помощ, ако скейтбордът на чаровния принц остане без едно колелце? Дори седемте джуджета в модерната ни екранизация се падат късметлии, та ще се наложи да минем без тях от съображения за реалистичност – къде ти в тая демографска криза „седем задружни братлета”?! И какво ще остане, ако теглим чертата? Една отровна ябълка на склад, два гребена по-малко, три тона загубено детство... И много, много блондински постъпки. Жалка работа е това, да си приказен герой в днешно време. Нищо чудно, че момиченцата искат да са не принцеси, а киноактриси. На кого му се чака сто години, за да бъде спасен и омъжен набързо за непознатия, съблазнен от една снимка? Явно само на „старите лелки” като мен.
И въпреки това... приемам
Нямало да се събудя по петли
и устните ми щели да синеят,
очите ми – по-ярки от звезди,
на пепел щели да изтлеят,
косата ще се сплитала сама
и кичурите щели да окапят...
Щяла съм и да умра
от мъка, че не се удавя
сърцето ми в сълзи,
когато ти ще си отиваш.
Така, ми казват, ще боли,
ако сега реша да обичам.
и устните ми щели да синеят,
очите ми – по-ярки от звезди,
на пепел щели да изтлеят,
косата ще се сплитала сама
и кичурите щели да окапят...
Щяла съм и да умра
от мъка, че не се удавя
сърцето ми в сълзи,
когато ти ще си отиваш.
Така, ми казват, ще боли,
ако сега реша да обичам.
В една от тези нощи
От виното в очите се напивам.
Пелтеча от прилепналите длани.
С усмивката ми се разлива
желание. И пак желание
прокарва коловози обич
през пръстите ти, през косите,
по гладката ти кожа
и право през страните ми,
където пламва огън,
където аз горя на клада.
От хладния ти допир
настръхвам и отпадат
по малко всички дрехи,
наравно с всичко друго...
В една от тези нощи
аз много лесно ще загубя
онази тънка нишка, дето
ме свързва право към земята.
Така че привържи ръцете ми –
не искам никога да бягам.
Пелтеча от прилепналите длани.
С усмивката ми се разлива
желание. И пак желание
прокарва коловози обич
през пръстите ти, през косите,
по гладката ти кожа
и право през страните ми,
където пламва огън,
където аз горя на клада.
От хладния ти допир
настръхвам и отпадат
по малко всички дрехи,
наравно с всичко друго...
В една от тези нощи
аз много лесно ще загубя
онази тънка нишка, дето
ме свързва право към земята.
Така че привържи ръцете ми –
не искам никога да бягам.
„Някои хора ти е писано да срещнеш...” (Аз живея в очите му)
Аз живея в очите му –
сутрин среща света
през кафявото в моите ириси.
Щом отвари прозорец,
в него вижда градът
момчето с момиче в гърдите си.
После пие кафе
и преглъща сълзи,
дето толкова дни съм изплакала,
и тръгва на поход
по мойте следи,
и понася в сърцето очакване.
През работния час
стиска зъби и с тих
стон разлива по листа мастило,
щом усети да капя
в поредния стих,
който пише за бъдещо минало.
С ръцете му после
милвам нощния хлад
и през устните вкусвам простора...
Аз живея във него.
И макар непознат,
ми е по-близък от всичките хора.
сутрин среща света
през кафявото в моите ириси.
Щом отвари прозорец,
в него вижда градът
момчето с момиче в гърдите си.
После пие кафе
и преглъща сълзи,
дето толкова дни съм изплакала,
и тръгва на поход
по мойте следи,
и понася в сърцето очакване.
През работния час
стиска зъби и с тих
стон разлива по листа мастило,
щом усети да капя
в поредния стих,
който пише за бъдещо минало.
С ръцете му после
милвам нощния хлад
и през устните вкусвам простора...
Аз живея във него.
И макар непознат,
ми е по-близък от всичките хора.
сряда, 18 ноември 2009 г.
Unplugged people
Ценностна мозайка от любов, общуване и нови поколения
Училищен психолог изготвил анкета, с чиято помощ да разбере по-добре душевното състояние на завършващите същата година гимназисти. Учениците трябвало да отговорят анонимно на 18 въпроса за личния си живот. Ето как е определил отношенията с голямата си любов неизвестен осемнайсетгодишен:
1. Кой направи първата крачка?
Аз, естествено.
2. Беше ли „любов от пръв поглед”?
Че как. Само като му видях покритието, разбрах, че под него се крият страшни параметри.
3. С какво ви привлече?
С чар, памет, комуникативност. Личеше си, че дискът му не се върти напразно. Веднага си паднах по входно-изходните му устройства.
4. Още ли сте заедно?
Сега-засега.
5 .Колко време прекарвате заедно?
13-14 часа дневно.
6. Колко време мислите, че ще издържите заедно?
Поне до Коледа. Сега нямам нужните средства за развода ни.
7. Имало ли е момент в отношенията ви, в който сте смятали, че ви омръзва?
Непрекъснато. Остарява с всяка минута, да го вземат скрападжийте дано.
8. Какво цените най-много в него/нея?
Златната сърцевина.
9. Споделете една негова/нейна добра страна.
Издръжлив е, по дяволите. И да риташ, и да ругаеш, все тая, работи.
10. А една лоша?
Работи.
11. Кой е най-хубавият ви спомен заедно?
Първият път, като го заведох вкъщи. Няма такава радост. Изпотиха ми се ръцете, докато го ръчна навсякъде. Беше ден с високо напрежение.
12. А най-лошият?
Като му гръмна захранването. Три дена плаках.
13.Най-много би ви наранил/а, ако...
Сдаде багажа пак точно като трепя някого. Тва най го мразя.
14. Кой е най-големият проблем на връзката ви?
Скоростта. Всичко става от бавно по-бавно! Ако продължава така, режа кабелите, които ни свързват.
15. Имало ли е момент, когато сте били на крачка от раздяла?
На рождения ми ден. Ама вината си е моя, като вярвам сляпо на наште, ще си страдам сега персонално.
16. Изневерявали ли сте му/й?
Добре де, случва се, признавам. Ама то е за малко, почасово. Разбирате ме, нали? Понякога на човек му се иска нещо ново, ей така, за тръпката. Сърчицето ти копнее за екстри, дето ги нямаш вкъщи. Без да му мислиш много, просто мачкаш, стискаш, трепеш, правиш си кефа и си отиваш. Ама винаги ме усеща, като се върна. Ще кажеш, че и радар му е монтиран.
17. Купували ли сте му/й подаръци?
То не беше ROM, RAM... няма дъно! Все едно издържам семейство, а не компютър.
18. Това най-сериозната ви връзка досега ли е?
Да.
Училищен психолог изготвил анкета, с чиято помощ да разбере по-добре душевното състояние на завършващите същата година гимназисти. Учениците трябвало да отговорят анонимно на 18 въпроса за личния си живот. Ето как е определил отношенията с голямата си любов неизвестен осемнайсетгодишен:
1. Кой направи първата крачка?
Аз, естествено.
2. Беше ли „любов от пръв поглед”?
Че как. Само като му видях покритието, разбрах, че под него се крият страшни параметри.
3. С какво ви привлече?
С чар, памет, комуникативност. Личеше си, че дискът му не се върти напразно. Веднага си паднах по входно-изходните му устройства.
4. Още ли сте заедно?
Сега-засега.
5 .Колко време прекарвате заедно?
13-14 часа дневно.
6. Колко време мислите, че ще издържите заедно?
Поне до Коледа. Сега нямам нужните средства за развода ни.
7. Имало ли е момент в отношенията ви, в който сте смятали, че ви омръзва?
Непрекъснато. Остарява с всяка минута, да го вземат скрападжийте дано.
8. Какво цените най-много в него/нея?
Златната сърцевина.
9. Споделете една негова/нейна добра страна.
Издръжлив е, по дяволите. И да риташ, и да ругаеш, все тая, работи.
10. А една лоша?
Работи.
11. Кой е най-хубавият ви спомен заедно?
Първият път, като го заведох вкъщи. Няма такава радост. Изпотиха ми се ръцете, докато го ръчна навсякъде. Беше ден с високо напрежение.
12. А най-лошият?
Като му гръмна захранването. Три дена плаках.
13.Най-много би ви наранил/а, ако...
Сдаде багажа пак точно като трепя някого. Тва най го мразя.
14. Кой е най-големият проблем на връзката ви?
Скоростта. Всичко става от бавно по-бавно! Ако продължава така, режа кабелите, които ни свързват.
15. Имало ли е момент, когато сте били на крачка от раздяла?
На рождения ми ден. Ама вината си е моя, като вярвам сляпо на наште, ще си страдам сега персонално.
16. Изневерявали ли сте му/й?
Добре де, случва се, признавам. Ама то е за малко, почасово. Разбирате ме, нали? Понякога на човек му се иска нещо ново, ей така, за тръпката. Сърчицето ти копнее за екстри, дето ги нямаш вкъщи. Без да му мислиш много, просто мачкаш, стискаш, трепеш, правиш си кефа и си отиваш. Ама винаги ме усеща, като се върна. Ще кажеш, че и радар му е монтиран.
17. Купували ли сте му/й подаръци?
То не беше ROM, RAM... няма дъно! Все едно издържам семейство, а не компютър.
18. Това най-сериозната ви връзка досега ли е?
Да.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
