събота, 25 юли 2009 г.

Много по-различна

Било е някоя пиянска вечер.
Била е сто процента друга.
От устните ми, казваш, вечност
си пил на равни дози с лудост?
Косите ми били червени,
ухаели на страст и вино,
целувала съм като демон,
но със очите на богиня
прогаряла съм в тебе бездни,
превръщала на бог самичък...
Звучи добре. Звучи чудесно!
Но аз съм много по-различна,
приличам повече на ледник.
Ти търсиш друга... всяка друга -
във вените ми бавно тегне
кръвта на скучност и принуда...

Дано я срещнеш пак, след време
дано съдбата да ви сблъска.
Сега си тръгвай. Да взема
да си призная, че не бъркаш.

петък, 24 юли 2009 г.

Многоточие в началото на изречението

Има дванадесет начина да ме нарани човек още с първия си поглед. Може и да са повече, но ми допада това броене, вероятно се лаская малко от библейския му смисъл. Чудно ми е, дали ако те попитам, ще намериш тринадесети?
Да, да, знам, в едно друго време и в една друга реч ти обещах, че спирам да пиша за теб. Но това е различно. Сега пиша на теб. Помниш ли, казах ти го - ти ме познаваш, дори и сега, когато съм променена. И както винаги, няма да прочетеш и дума от това откровение. А тази неизбежност ме прави ядосана и успокоена едновременно. На кого другиго да разкажа, ако не на теб? Просто се престори, че ме слушаш, останалото ще се престоря самичка.
Има дванадесет начина да ме нарани човек още с първия си поглед. А вчера намерих тринадесетия.
Всичко започва нормално - две очи, една уста, половин човек. Кажи го, наполовина ме интересува дали изобщо има такъв човек.
Той ме заговаря - порой от клиширано-делнична проза. И понеже още наивно си мисля, че аз съм по-добрата част от света, му отвръщам. Той продължава - държи ръцете с надежда да хване сърцето ми. Налудничавият блясък ме ослепява и тревогата ми нараства. Чудя се само как да пренеса себе си на отсрещния края на бордюра. Накрая ме пуска и аз почти бягам. Не осъзнавам, че е, за да се блъсна стремглаво в единственото нещо, което е в състояние да ме изплаши повече в момента - истината.
Да й отдадем главната буква, която не посмях да напиша.
Голямото откровение днес е, че всъщност аз съм половин човек. Не заслужавам цялостта си, щом съм способна дори мислено да приема някого за по-нисш, да окача лудостта му на шията и да соча успокоително с пръст доказателството, че не съм такава, даже напротив, щом говоря с него, съм "добра". И дори не осъзнавам, че е точно обратното.
Има дванадесет начина да ме нарани човек още с първия си поглед. Явно беше време да погледна себе си и да намеря тринадесетия.
Иска ми се вече никой да не ме заговаря. За да не среща много-точието в началото на изречението ми.
По-малко болка и за двама ни.