понеделник, 28 декември 2009 г.

"Онази" кутия

Недей да плачеш, хайде спри.
Злините, вярно, пусна по земята,
от любопитството ти ще боли
децата на децата на децата
на твоите... Но стига вече.
От сълзите не става по-добре.
Мъжът ти е човечен –
ще ти прости и разбере
защо капакът те притегли,
защо забраната сломи
дори и малката потребност
да си добра и предреши
какво ще става после...
Недей да плачеш над това.
Защото с мъката и злото
ти пусна мене по света.
Аз ще поправя, що разтури,
ще прилаская, койт сломи...
Надеждата дари на други.
Сега повярвай в нея ти.

Мисли за днес

„Ти си вкусна като поничка с крем!”
Ето така искам да ме обичат – без притеснения дали и къде ще се лепна, без уговорки в кои дни да ме приемат, без захласване по глазурата ми или страх какво се крие под нея... Да ме обичат цялата или никаква част от мен. Да осъзнават, че не ставам за заместител на някакви по-шикозни десерти, нито пък могат да ме заместят с подсладители. Че вътрешността ми е тайна рецепта, която ще кажа на онзи, който се осмели да я опита.
И си мисля, че всеки заслужава поне веднъж в живота една многокалорична, захаросана и сладка обич, която се топи в устата, прави те щастлив и ти показва, че с верния човек килограмите, комплексите и несъвършенствата замлъкват пред вкуса на истинската любов.
Да ви е сладко!

вторник, 22 декември 2009 г.

Мисли за днес

"Излей кофа с вода върху гадна съседка" - хм, мисля си, предколедно, да се въздържам от подобни действия. В това време "гадната съседка" така бързо ще замръзне, че дори няма да разбере какво й се случва. Вярно, една ледена статуя пред входа ще украси още повече празниците, но... :-) Стига лоши постъпки.
В тази връзка, ще споделя, че в един филм чух нещо, което силно ме подразни - "Да бъдем добри, Коледа е". А в останалото време от годината? Защо да не сме добри на Спасовден? Или на Голяма Богородица, на свети Пантелеймон, на Ивановден? Ако ще сме послушни само по празници, светът дължи голяма благодарност на религиите, които са изпъстрили календара си с дни на светци.
Гадните съседи в Глобалното ни село винаги ще ги има. Въпрос на избор е как ще се справим с тях. А за някои, очевидно, е и въпрос на ден, в който ще го направят.

понеделник, 21 декември 2009 г.

Мисли за днес

Аз съм един от най-щастливите хора в света. И понеже често-често го забравям, Господ ми праща приятели, които да ми напомнят. Като поклон към Лора, която е прекрасна и, слава Богу, го знае, ще споделям често мъдростта и силата, които влива венозно и редовно в сърцето ми подаръкът й за рождения ми ден - 365 листчета с късмети и пожелания, които да правят деня ми по-добър.

Днешната порция любов е под слънчево-жълтата формата на "Почивай си на воля!". Свалям угризенията и оставам по гол мързел : ) Което ми напомня да пожелая на света като цяло да ме последва :Р

Декамерон на Лилит

Разбито сърце
(Декада първа)

По наранената ми кожа
ще се спуска
ръката,
уморена от усилия.
От заскрежените ти устни
треперя цяла.
И безсилие
отпивам с чаши,
стомни...
Ти гориш -
отиваш си
и всичко скършваш.
То беше
"обратим процес",
"една любов,
намерила завършека".

Парчетата настъпвай смело -
сърцето ми...
Да бе отнел го.


Дълг и чест
(Декада втора)

Сърцето ми се къса –
аз съм права.
Напряко дългове, любови и сълзи
оставили са всичката си плява
омраза,
болка
и лъжи.
Да бъдем само аз и ти.
И тишината.
Не принц, принцеса...
никой друг.
По мен ще видиш отпечатък
на тези мисли.
А напук
на твоята проклета „честност”
честта ти
гръмко
ще крещи,
че ти си никой,
че не си и нещо,
което да си струва...
Да, горчи!
Напий се!
Боже,
стига глупост!
Дългът ти е дългът към мен,
към теб
и тази лудост,
която ни придържа в плен.
Кога ще стихне в тебе боя?
Честта ти,
казваш,
пак кърви...
Така да бъде!
Щом с „безчестност” мога,
ще те наричам „мой любим”.


Лъжата
(Декада четвърта)

Да бъде както казваш -
ще се лъжем.
Аз имам три деветки и дванайсет попа.
Какво държиш?
Една измамна лудост,
която се равнява на живота,
за който с теб се борихме?
Едното нищо.
Нали е покер нашата любов,
защо не вдигаш мизата? Не искаш
да се покажеш друг и лош?
Е, малко късно,
моя ненагледност,
раздавай картите,
последното тесте.
Изгубихме накуп любов и нежност,
да се излъжем искрено поне.


Гордост и високомерие
(Декада пета)

Напряко тази тишина
частици в нас крещят на воля:
у мен - високомерство на жена,
у тебе - гордост на героя.
И всичко е непримиримо зло.
И всеки губи страшно много.
Защото в спора ни е "То" -
голямото и неизбежно "сбогом",
което носим вечно с нас,
което си крещим на воля.
От високомерство на жена
и гордост на героя
не виждаме - грешим!
И път да има, ще подминем
и нито ти ще се решиш,
и нито аз ще съм ранима,
и нито Космосът ще спре,
и нито с теб ще сме различни...
Гордостта ни ни събра,
а сега... ще ни разнищи.


Лицемерие
(Декада девета)

Ще се пропукам (утре, днес и вчера),
ще изтънее крехката ми същност.
И вместо да ти поднеса вечеря,
ще падна и ще се разкъсам.
От мене ще изтича всичко,
което съм събирала с години,
и лекичко ще те опръска
по недоизгладената риза.
Една-две-пет любови
ще се разходят по килима.
И няколко измами нови,
от преди да те проима,
ще кажат, че си никой,
че аз не те обичам.
Хвани ме, ако искаш
да продължим двулично
да се преструваме и много
да бъдем чужди и студени.
Хвани ме или бягай
далеч, далеч от мене.


Декада десета

Следи от пръстите ти има още вкъщи.
И стъпките ти чувам как си идват.
Палтото ми ухае, както ме прегръщаш.
Кълна ти се, сами се мръдват
очилата ти от шкафа в хола.
Масата редя все пак за двама,
макар че празен ти е стола
и теб отдавна вече няма.
Макар че снимките са стари,
а пък леглото ти – студено,
аз тайно още се надявам
ти да се върнеш да ме вземеш.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Съвременна приказка на три гласа

Днес извърших истинска блондинска постъпка (да ме прощават обидчивите, визирам нарицателния образ) – опитах се да вляза в дреха, която определено не беше съгласна с това мое решение. Като награда за усилията получих усещане за клаустрофобия и няколко сериозни размишления. Замислих се за онова сладколико момиченце от една стара приказка, което лошата, но хубава, или по-скоро, хубавата, но лоша втора майка преследвала с каквото й дошло на ум. Дали ако Снежанка беше персонаж от съвремието, днес тя щеше да бъде задушена с маркова блуза, да припадне заради миризмата на спрей за коса и да я съблазнят с хамбургер от „McDonald’s”? Кой би й се притекъл на помощ, ако скейтбордът на чаровния принц остане без едно колелце? Дори седемте джуджета в модерната ни екранизация се падат късметлии, та ще се наложи да минем без тях от съображения за реалистичност – къде ти в тая демографска криза „седем задружни братлета”?! И какво ще остане, ако теглим чертата? Една отровна ябълка на склад, два гребена по-малко, три тона загубено детство... И много, много блондински постъпки. Жалка работа е това, да си приказен герой в днешно време. Нищо чудно, че момиченцата искат да са не принцеси, а киноактриси. На кого му се чака сто години, за да бъде спасен и омъжен набързо за непознатия, съблазнен от една снимка? Явно само на „старите лелки” като мен.

И въпреки това... приемам

Нямало да се събудя по петли
и устните ми щели да синеят,
очите ми – по-ярки от звезди,
на пепел щели да изтлеят,
косата ще се сплитала сама
и кичурите щели да окапят...
Щяла съм и да умра
от мъка, че не се удавя
сърцето ми в сълзи,
когато ти ще си отиваш.

Така, ми казват, ще боли,
ако сега реша да обичам.

В една от тези нощи

От виното в очите се напивам.
Пелтеча от прилепналите длани.
С усмивката ми се разлива
желание. И пак желание
прокарва коловози обич
през пръстите ти, през косите,
по гладката ти кожа
и право през страните ми,
където пламва огън,
където аз горя на клада.
От хладния ти допир
настръхвам и отпадат
по малко всички дрехи,
наравно с всичко друго...

В една от тези нощи
аз много лесно ще загубя
онази тънка нишка, дето
ме свързва право към земята.

Така че привържи ръцете ми –
не искам никога да бягам.

„Някои хора ти е писано да срещнеш...” (Аз живея в очите му)

Аз живея в очите му –
сутрин среща света
през кафявото в моите ириси.
Щом отвари прозорец,
в него вижда градът
момчето с момиче в гърдите си.
После пие кафе
и преглъща сълзи,
дето толкова дни съм изплакала,
и тръгва на поход
по мойте следи,
и понася в сърцето очакване.
През работния час
стиска зъби и с тих
стон разлива по листа мастило,
щом усети да капя
в поредния стих,
който пише за бъдещо минало.
С ръцете му после
милвам нощния хлад
и през устните вкусвам простора...
Аз живея във него.
И макар непознат,
ми е по-близък от всичките хора.