петък, 21 август 2009 г.

Това не е истинска история. В нея няма нищо реално, нищо истинско, нищо измислено

На един малък таван живееше малко момче. За него се грижеше негов роднина - един малък човечец. Той имаше само няколко малки неща - момчето, една картина с маски на черен фон и таванската стая. Всеки ден човечецът извеждаше момченцето на разходка, ядяха сини сливи и пееха песни под звездите.
Но един ден момчето порасна. Ожени се, намери си дом в една друга сграда и не на тавана, имаше свое малко момче. Но не забрави своя малък човечец и неговия малък таван.
А той си живееше скромно както преди - имаше своите излети в неделя до магазина на ъгъла, правеше хартиени цветя под дъжда и ядеше сладолед с малини. Момчето го посещаваше често и тогава заедно пишеха писма до небето или рисуваха сини мечти.
Човечецът си имаше двама приятели, които не го изоставиха никога – един огняр и малката стара цигулка, която вадеше нощем от скрина. Огнярът идваше винаги след работа прашен и черен от многото дни сред тъмнината. Но щом влезеше в малката таванска стая, тя засияваше с оная светлина на изгрева, която никой не може да повтори. Цигулката беше намерил преди години, беше останала спомен от някогашния малък свят, в който живееше. А огнярът продължи да идва дълго след като момчето порасна. Прекарваха много вечери загледани през малкия прозорец към огромния свят навън и просто се усмихваха. После играеха на домино или шах и пиеха вода с лимон. На раздяла очите им все си обещаваха някой ден да заминат на пътешествие из онзи приказен свят, който само прозорчето им показваше. И после бавно тръгваха по паважа на познатия им ден.
Но се случи така, че огнярът се разболя. Тогава малкият човечец започна да го посещава в неговият малък дом - стаичка в края на завода за хляб. И пак двамата играеха на шах, пиеха лимонада с усмивки и на раздяла си обещаваха да гонят звезди. Но огнярът ставаше все по-зле, все по-рядко пееше с продавача на вестници или говореше с пощальона на странен испански. Мина време, а сякаш нищо не се подобряваше. Така и не се оправи, а огнярът умря.
Момчето се притесняваше много за своя малък човечец и го повика да живее с него в неговия дом. И той дойде. Имаше своя стая с огромен прозорец и много картини. С много светлина и много топлина. Там беше и малкото момченце. Не само неговото, но и момчето на неговото момче. И те станаха приятели. И ядяха сливи в четвъртък, пишеха на звездите или мислеха на глас. Но малкият човечец започна да се чувства все по-малък, все по-сам. Домъчня му за неговия малък таван с малкото прозорче, в което бе заключен целия свят, за цигулката с една струна, която свиреше само вечер, за цветарката и нейните момчета, за стария му комин с дупки отляво.
Тогава малкият човечец се раздели със своето момче и с неговото момче и се върна на старата улица с карамфилите по стрехите. Но и таванът не беше същият вече. Нямаше я светлината на огняра и шумът от гълъбите на покрива. Стаичката беше някак по-малка, таванът - по-схлупен от преди, а прозорчето... неговият свят беше различен. С какво, така и не разбра. Цигулката не свиреше вечер, доминото хвана прах, а малкият човечец прекарваше деня си загледан през прозорчето на стената. Онова в него го привличаше, но и го плашеше. И така всеки миг от отминаващото лято той мислеше за своето момче, за неговото момче и малкото прозорче.
Един ден се реши. Събра усмивките си в шепа, нахлупи старата шапка с перо и излезе. Нареди се на опашката и зачака своя ред. В джоба си криеше малка катастрофа, толкова малка, че почти забрави за нея - едва четири на четири сантиметра. А когато чиновничката обяви с досада неговия номер, пристъпи напред, тръпнещ и изпълнен с надежда.
- Какво ще обичате? - попита го тя.
- Един билет до света и обратно, моля - каза й той.
Тя се обърна към него с намерение да каже нещо, но видя блясъка в очите му, онзи, същият, който някога огнярът носеше в неделя, и само се усмихна.
- Три лева и четиридесет стотинки, господине.
10 неща, които мразя у теб:
(из "10 неща, които мразя у теб")

- Мразя начина, по който ми говориш
- И начинa, по който си подстригваш косата
- Мразя начинa, по който караш колата ми
- Мразя, когато зяпаш
- Мразя големите ти крака
- И начинa, по който ми четеш мислите
- Мразя те толкова много - това ме отвръщава
- И дори ме кара да римувам
- Мразя начинът, по който си винаги прав
- Мразя, когато лъжеш
- Мразя, когато ме караш да се смея
- И още по-лошо - когато ме караш да плача
- Мразя, когато не си наоколо
- И фактa, че не се обади
- Но най-много мразя това,
че не те мразя - нито дори отблизко, нито дори малко, нито въобще

VS

10 неща, които обичам у теб:

- Обичам начина, по който ми говориш
- И как ме ме гледаш
- Обичам силните ти ръце
- И начина, по който четеш мислите ми
- И как понякога не разбираш и дума от това, което ти казвам
- Обичам, когато се притискаш в мен
- и вливаш от топлината си в студените ми нощи
- Обичам, когато се мусиш
- Или когато само с поглед ме усмихваш
- Обичам, че не ме караш да плача
- Обичам те, защото си себе си
- и знаеш, че нямам нужда от други
- Но най-много обичам това,
че и ти ме обичаш

“Места на памет” или паметни неместа

От 5 до 28 ноември 2008 година в Гьоте-институт, София, Маргрет Хопе ни предложи да повървим с нея по стъпките на социалистическото изкуство в бившата ГДР и в България. По-точно, да видим къде и има ли го изобщо това изкуство днес. Чрез фотографиите си Хопе изследва отношението на двете страни към социалистическото минало – то ясно личи в откачените и опаковани картини, по празните стени, в натъпканите надве-натри под полусрутен ламаринен покрив паметници. Снимките са репортажни – целят да снемат маските, да покажат истинските нагласи в двете страни. Отричането на художественото наследство е отражение на стремежа им да отрекат наследството на времето.
Но нека последваме Хопе по стълбите до втория етаж на Гьоте-институт, където ни посрещат празните стени. „Радост от живот” е заменена с металиково кошче за боклук, сейф и бял фон. Неизмазана тухлена стена е може би последният реален дом на „Лайпцигски панаир, 1958” на Гюнтер Алберт Шулц. Мащабната петнайсетчастна „Антиимпериалистическа солидарност” на Хартвиг Еберсбах се е свила до 4 опаковани картини в рушащ се склад. Дали голите стени на Лайпцигския университет се подготвят да окачат 12-те части на „Работническата класа и интелигенция”, или напротив, да ги забутат и тях под тон от прах и мазилка? Моята любима снимка, показваща толкова ясно германското отношение към паметниците на социалистическото изкуство, е „Съветски войници 1987” – 2 от четирите части на картината са обърнати с гърбовете нагоре. И толкова. Ако не пишеше какво трябва да има, нямаше и липсата му да видя. И добре, че Маргрет Хопе е посочила авторите, местата, където са били окачени тези картина от съвсем близкото минало, защото иначе щях да се взирам в празните стени и да разсъждавам за тапети и шпакловка.
Да влезем вътре, на българска земя. Там фотографското око примигва срещу паметниците от социалистическо време, които привидно са още част от нас. На връх Бузлуджа в Стара планина не са махната двете ръце, хванали факела на „Единство на борбата за национално и социално освобождение”. Но на лявата стои надпис „АТАКА”. Пусто е на Бузлуджа, небето е есенно-сиво, тревата е пожълтяла и прорасла в стъпалата. Поклонниците ги няма. Има го вандалското. Нашите паметници, картини и бюстове стареят по складовете на Съюза на българските художници, в мазетата на Националната художествена галерия, където се търкалят парчета от счупени статуи, натрупани колкото да не пречат, а тъжният ангел сякаш не иска да срещне погледа и се срамува от сегашното си място. В Депото на СБХ всички фигури гледат към изхода, все едно чакат да излязат всеки момент, носът на едното лице е счупен, сякаш се е сбил, наистина се е бил в борбата за социален ред, който накрая го е сбутал под ламаринения покрив сред мръсотията наоколо.
Звездата от рубинено стъкло, големият символ на БКП, днес се намира сред други боклуци зад Централна баня в София. Подпряна е на недобре виждаща се фигура, поредната, случайна или нагласена от съдбата, алегория за смазаните в нейно име безлики хора, които и в последния й път я поддържат. Наоколо лежат останките на други статуи. Звездата е куха, празна, студена, няма следа от величието, сега тя е просто метал и стъкло, дори рубинът й не личи.
Стенописът „Партията” на Димо Заимов в Партийния дом на Перник, посветена „на пернишкия пролетариат и героите, паднали в борбата”, е мащабно и интересно прозорче към виждането на социализма за самия себе си. условно мога да разделя стенописа на две. В дясната ми част са измъчените лица на работниците в мина, наведен мъж държи цветя, под него майка плаче. Над тях се посрещат бунтовници с „хляб и сол”, жените носят пушки, развява се червеното знаме. Отляво погледът ми бяга по вплетените в картината части от машина, които хората неуморно поправят. Изобразените 2 стенописа на момичета в носии ми напомнят за вграждането в къща, та да бъде тя по-здрава. А по средата стоят бяло момиче с блещукаща роза в ръка и мъж с дете на раменете, вдигнало ръка за поздрав. Над всички тях голяма фигура като на гръцки бог е разпростряла ръцете си – едната държи над бунтовниците червената звезда, която да ги води, а лявата е с факел, които осветява с червена светлина лицата на работниците. Така ли се е виждал социализмът? Като богът, минал през небето и с червени отблясъци превел хората от тъмното битие към щастливия, устроен живот-машина, в който всеки е чарк?
Стенописът като цяло буди смях заради един мъничък детайл, който фотоапаратът е уловил – позиционираният точно до него надпис „Авариен изход” и стрелка в другата посока. А не е ли това всъщност синтезирано цялата идея на Маргрет Хопе? Избягахме от социализма през аварийния изход. А изкуството не можа да ни последва и сега тъжно ще гледа под тоновете прах, забрава и отричане.

Непобедима ли е корупцията?

(Борбата с корупцията и гражданското общество)


Корупцията като „модерно” социално явление е поредната раничка в тялото на съвременното общество, от която бавно, но сигурно потичат милиони и милиони. И така се случва не само в нашата страна. Корупцията не е „чисто българска работа”, както сме свикнали да мислим за всичко лошо, което се ни случва. Факт е обаче, че в България това е наболял проблем, за чието преборване все още не е открито подходящото лекарство.
Корупцията е вирус, който не подбира гостоприемника си – и развиващите се, и капиталистическите страни се изправят пред въпроса за борбата с нея и ограничаването й. Названието идва от латинското „corruptio", което буквално значи лошо състояние, изхабеност, разваленост, също и подкупване, лъжливост, разваляне. Няма обаче едно-единствено повсеместно определение какво точно е корупция. Всяка държава включва в законодателния си апарат своя дефиниция, малко или много по-различна от тези в другите държави. В някои страни определенията дори се основават на морала и нравствеността. Общото между всички опити за дефиниция е, че като корупция те квалифицират злоупотребата с положение или власт – политическа, икономическа или административна, с цел лична или групова облага за сметка на един човек, конкретна общност или цялото общество. Ето защо търсенето разрешение на проблема и отговор на въпроса, може ли да се победи изцяло корупцията и какво би могло да направи гражданското общество, за да ускори и улесни този процес, е една от основните трудности, пред които се изправят правителствата на всички държави по света.
Решението обаче не е толкова лесно за намиране. Силно идеалистично погледнато, корупцията е дело на човека, на всеки отделен човек, който сам се решава да даде или да вземе, от което би следвало, че е изличима с премахването на самото желание за този вид действия. Реалността обаче показва, че това съвсем не е така. Както птичка пролет не прави, така и един невзел пари служител съвсем не означава неподкупно министерство. Още повече че едва ли има някой, готов да даде пари, когато не му ги искат. Което води до въпроса – трябва ли всички усилия на правителството и обществото да се насочат именно към изкореняване на желанието за корупция? Възможно ли е един ден тя наистина да изчезне по такъв начин? И дали усилията за подобряване ефикасността на държавната администрация биха успели чрез едно антикорупционно учение да породят чувство за професионална етика и да ги накарат корумпираните служители да „влязат в правия път”? Скептичността на повечето хора се подкрепя от около шест хиляди години цивилизация в съвременния смисъл на думата, която не е успяла да „отучи” човека от меркантилизма му.
В същото време обаче такава идея не бива да се пренебрегва лековато, защото, както добре ни е известно, колкото и закони да се налагат, колкото и ограничения и строга регулация да съществуват, има ли желание, има и начин „да те корумпират”. Точно както предупредителните надписи върху цигарените кутии и разделението в отделни салони в ресторантите сами по себе си не премахват тютюнопушенето.
Една от класификациите на корупцията я дели на голяма и малка. Голямата корупция включва висши държавни служители, политици, бизнесмени, хора, които са в позицията да вземат решения за разпределението на значителни ресурси от всякакво естество. Служители на по-ниска позиция, които пряко контактуват с граждани и представители на средния бизнес, упражняват малка корупция. Тя е по-разпространена, обхваща по-малки мащаби и е значително по-трудно уловима и доказуема. И именно малката корупция представлява по-значителната част от проблема. Не едно и две правителства, всички, разбира се, на километри от вратите на българския Парламент, са губили мандата си в момента, в който са загубили общественото доверие. У нас обаче престъпници по високите етажи на властта се ловят трудно и още по-трудно се доказва, че това, което симпатичните момчета с качулки са намерили в ръцете им, наистина е подкуп, а не „заем”, както стана модерно да се нарича. А когато стане дума за процес и излежаване на наказание, разговорът прескача в сферата на фантастичното.
Малката корупция обаче, ако приемем тезата, че спадаме към културите, които традиционно приемат корупцията като цяло за нещо нормално, би могла да се нарече без особено преувеличение националната ни стратегия за оцеляване. Типичният българин, изправен пред непристъпната стена на администрацията, с въздишка бърка в портфейла си, преди още да е дошъл неговият ред на опашката. Обществото ни бурно се възмущава от непрекъснатото спиране на евросубсидии, от политическите търгаши, след което се разпръсва на отделни елементи, повечето от които продават гласовете си за по 500 лева на следващите избори. И кой би отказал такава сделка, когато сметката за парното му е почти в същите размери? Социалната обстановка в България не предполага, а натрапва, че борбата с малката корупция е обречена. Присвояването в големи размери считаме за престъпление, достойно за четвъртия кръг на Дантевия Ад, и в същото време се възхищаваме на онези, които са успели да „спестят” за вила, яхта, образование и апартаменти да децата. Стигнали сме дотам, че скоро може и да включим рушветите за пътните полицаи в плановете за седмичния си бюджет. И го приемаме за напълно нормално – всеки би се раздели по-охотно с 20, 30, 50 лева, отколкото с точки и шофьорската книжка. Това е латентна престъпност, от която и двете страни са доволни, каза военноокръжният прокурор на София Спас Илиев в коментар за „Капитал”. И докато е така, у нас корупцията няма да може да изчезне. Не и докато едва ли не всеки втори бленува за реализиране на „българската мечта” – да се издигнеш от зле платен служител до безврат собственик на няколко хотела по Черноморието, джип последен модел, охранители с вид на бивши, или не толкова бивши, престъпници и Мис България на рамото. И докато някои хора реализират тези мечти пред очите ни, каквито и да е доводи на човешкия разум ще си останат безсилни.
Проблемът за корупцията присъства неизменно в социално-политическото пространство на България през последните 12 години. Тя отслабва обществото ни и чрез непрекъснатия поток на емигранти, повечето от които млади хора и специалисти, чрез намаляването на инвестициите, особено чуждестранни, увеличаване на и без това ненужно тромавата бюрокрацията, спад в производителността, намаляване на сигурността, неефективни социални услуги в областта на полиция, правосъдие, образование и здравно осигуряване и все пак борбите за ограничаването й приличат на битка на Давид и Голиат, в която обаче момчето се оказва застанало пред гиганта без прашка. А въпреки мрачните краски на родната действителност, има реални стъпки, които можем да направим, за да стигнем до по-добро положение в страната. Корупцията не може да бъде изкоренена напълно, но може да бъде ограничена. Едно начало за това биха били адекватни и поне донякъде успешни нови мерки, защото само доброто желание не стига. Както доказа скандалът с бившия заместник-министър на външните работи Чаушев, който присъстваше в регистрите на министерския съвет под едно име, а в бордовете на няколко фирми – под друго. През март тази година решението на премиера Сергей Станишев за проблема със злоупотребите във властта бяха три декларации, задължителни за всички лица на държавни длъжности, с цел „ограничаване на средата и възможностите за корупционни практики, чрез законодателни, административни и организационни мерки". Както се разбра само няколко дни по-късно обаче, попълването на формуляри може би не е най-удачният метод. Дали това беше най-добрата идея на премиера, или груба грешка на съветниците му, така и не стана ясно.
Докладът на „Трансперънси Интернешънъл", публикуван на 23 септември тази година, в който България се посочи като най-корумпираната страна от 31 страни в ЕС и Западна Европа, показва категорично, че проблемът се задълбочава. Борбата с корупцията трябва да започне оттам, където хората смятат, че са най-наболелите проблеми. Ролята на самото общество е не по-малко важна – контрол и натиск върху политическата сфера за повече прозрачност, за по-пълна и леснодостъпна информация, за публично наказване на някои основни нарушители. Медиите като регулатор на управляващите винаги са се стремили да търсят и посочват случаи на корупция. Особено важно за страната ни е развитието на силно заниженото чувство за граждански дълг – с други думи, грижата на всеки гражданин да следи за спазването на законите и да сигнализира в случай, че забележи обратното. Недоверието на обществото в институциите винаги ще е пречка за каквито и да е опити от тяхна страна за ограничаване на престъпността. И може би най-важното – хората да осъзнаят, че от тях зависи много, че ако не докладват за случаи на корупция, тя никога няма да може да бъде ограничена.

Сензацията в журналистиката – лекарство или отрова?

Преди няколко дни баща ми донесе цял кашон с ябълки. На мен се падна да ги опаковам една по една, да отсявам набитите, загнили плодове, а другите да слагам в нова кутия. Ябълките са малки и жълти, тук-там се намира по някоя зелена. Но ето че изведнъж, съвсем изненадващо, аз извадих една по-различна. Тя е голяма, червена, красива. Съвършена. Със само едно малко светличко петно. Имаш чувството, че ей сега мащехата на Снежанка ще влети през вратата и ще те нахока, че си й я задигнал. Отделих си я скришом. Но ме загриза съвестта и я показах и на другите. Сложих ябълката на видно място и няколко дни я подминавах.
Уж я оставих, а все ми е в главата. Правя-струвам, влизам в кухнята и я виждам. А тя сякаш знае колко я искам и става все по-съблазнителна. Накрая една сутрин не издържах. Отидох, измих я и я захапах. А тя излезе кисела. Най-красивата ябълка на света, а сякаш го е знаела и нарочно е станала невъзможна за ядене. Че чак и разкървави венеца ми. Гледах я тъжно, докато майка ми не влезе в стаята и не я изхвърли.
Сигурно се чудите какво е общото между тази история и журналистиката? Ако трябва да бъда честна, почти нищо. Но все с нещо трябваше да започна, нали? А и вече обещах, че ще е с нещо в този дух. Така че не ми остава нищо друго освен да се опитам да измисля някаква завързана аналогия и да стискам палци да мине.
Един от преподавателите ни наскоро цитира Стоян Михайловски, че публицистиката е като мушмулата – колкото по-гнила е, толкова е по-сладка. Е, моята журналистика е като ябълка. Неправилно се изразих, простете. Моята сензация в журналистиката е ябълка. От ония, сочните, красивите, примамващите те, по-големи от останалите скучни и незабележими ежедневности, побъркващи те с мисълта, че можеш да ги стигнеш. Обещаващи ти. И кисели. Че накрая и пируващи, че си платил с кръвта си, а не си получил нищо. Да, такава е моята сензация. Аз ще хукна след нея, ще протегна ръце да я хвана, ще я държа в ръцете си, а тя ще ме отрови. Но елегантно, типично по европейски. Или по нашенски ще се обърне и ще ме подгони. А понеже аз не съм й достатъчна, ще тръгне и след други. Ще се промъкне като мъгла под петите им, ще ги излъже и те да я вдишат, а после като чуден никотинов опиат ще подпали дробовете им. Лекарството е просто... следващата журналистическа сензация. Парадоксално, нали?
Но да поразсъждавам на глас какво животно е тази сензация. Тълковният речник ми настоява, че е „съобщение или събитие, които предизвикват интерес”. Но моята прилича по-скоро на змия(хайде пак да се върнем на ябълките...) Промушва се между делничните ми размисли и страсти, изправя се в най-неподходящия момент, омайва ме с раздвоения си език и ме захапва за врата, ако не я хвана навреме. А после какво ще я правя, ако успея, си е лично моя работа. Тя може да ме излекува от скуката, да нахрани самотната ми и гладна за пикантност душичка, да ме изстреля към върховете, където да си хвана някоя нова сензация. И да си живея щастлива до края на дните. А може и да пообъркам съставките и да си сваря точната доза отрова, която да ме прати, както се изразяваше леля ми, в третата глуха. Ех, пъстър свят... Сензацията ми може и да не е ябълката на греха, но си струва да бъде открадната. Ваша може и да бъде по-сладка. И дори да ви излекува.
Но да завърша с нещо умно. В есето си „Мълвата” Георги Томалевски казва, че тя спокойно може да се нареди сред най-големите измислени от хората оръжия. Освен да изплагиатствам и да кажа същото за моята сензация. То и без това днес малко ги бъркат двете понятия.

Червените рози – за драскачите и смъртта на писателите

Да си писател е най-ужасното нещо на света. Няма по-неблагодарна съдба от свързващата те като с пъпна връв към писалката и кошмарно празните страници. Все този неутолим копнеж по Историята, онази, която трябва да бъде разказана просто защото иначе не може да бъде. Все същата жажда за думи, неизречени, ненаписани, издълбани в съзнанието ти. Един писател е като бог в своя малка вселена – претворява всичко в нея, съживява, убива. И всъщност няма нищо. Защото всичко създава за другите.
Йовков беше писал за белите рози. Елин Пелин – за черните. Чела съм за сини, жълти, специални, любовни, за такива цветя, заради които си струва да живееш сам на далечна планета. Но кой беше писал за писателите? Като за червените рози в морето от бели цветя, окървавени от битки с въображаеми мелници. С големи бодли, на които нанизват жестоко или стилно-галантно бодват читателя си, за да прокърви и той, за да види това, което прави писателите нещо по-различно от нас, обикновените, в които не бушува вихрушката на таланта. Уханието на тези цветя е упойващо, наркотично, прави ни зависими, безразлични или предизвиква алергични реакции.
А кой беше казал, че целта на всички писатели е да поучават? Вероятно, който и да е бил, се е сетил да го спомене и на Гор Видал, докато той е писал за смъртта на известния италиански автор Итало Калвино. Защото това прави той чрез своя текст – поучава ни как трябва да търсим, как да живеем и как да умрем. През призмата на естественото желание да си спомниш за някого, когото си загубил, са разказани и фрагменти от един необикновен живот, и мечтанията на един човек от страниците на последна книга.
Това всъщност не е разказ само за Калвино. Прозренията в живота, търсенето на отговори, задаването на въпроси и мъдростта на обикновените неща са неразривна част от текста. Чрез непрекъснато преминаване от сцена в сцена, липсата на хронология, с редуване на героите, описания на техните мисли, често чрез собствените им думи, с вмъкването на детайли и спомени Видял „иска да видим не само което той вижда, но и това, което може да е пропуснато, защото не е гледано с достатъчно внимание”. За приятеля си Гор Видал говори с уважение, привързаност, споменава негови книги, рецензии за работата му, думи за него след смъртта му. Видал както показва професионалните успехи на Калвино, така и споделя интимни подробности за него – разговори, случки, писма, вметки за убежденията му, мненията му по дадени проблеми, които да помогнат на читателя да навлезе по-дълбоко в историята и в характера на италианеца, да види човека в известния писател.
Говори се и за последната му книга, „Palomar”, за последния му герой, „самия Калвино”, за тези „последни размишления за природата”, от които Видал избира пасажи, които според него „да осветлят гледката”. Това са всъщност изпъстрените с червено, писателско червено, страници на поредните търсения същността на живота. Било то в меча насред морските вълни, в срещите си с животните, в невъзможността да се създаде ред или идея, която да не е хрумнала и другиму, Паломар търси отговорите на вечните въпроси – „Ние част от вселената ли сме? Или вселената сме просто ние, мислейки че има такова нещо?”. И осъзнава преходността си, неспособността на един човек да промени законите, по които се върти света и се случват чудесата – „той е убеден, че мечът ще съществува и без него”.
Тъжна е аналогията между човека и горилата албинос, седяща в нестихващо безвремие върху своята автомобилна гума, чиято гледка преследва Паломар – „Точно както горилата има нейната гума, която служи като осезаема подкрепа на бълнуващата, безмълвна реч, ‘си мисли той’, така аз имам този образ на голямо бяло човекоподобно. Ние всички въртим в ръцете си стара, празна гума, чрез която бихме искали да достигнем последното значение, до което думите не достигат”. И търсещият отговори човек, и безмълвната маймуна са „единствен екземпляр в света във форма, неизбрана и необичана”.
Има два вида писатели. Едните умират бавно, листо по листо, името им сякаш векове пада в мътното езеро на човешката забрава. Другите изсъхват внезапно, изцяло, като мумифицирани просто навеждат глава и застиват. Понякога остават провесени на нечия стена на съзнанието, понякога просто попадат в боклука. За Гор Видал смъртта на Итало Калвино е поводът, основната линия на текста. Колкото и да прескача мисълта на разказвача, тя винаги се връща към отправната си точка – загубата. Където и да го отведат спомените, действителността го връща там, към обграденото с мразен от Калвино бетон гробище, към тълпата зяпачи и журналисти, към „ няколкостотинте приятели на Калвино, писатели, редактори, издатели, преса, местни съновници”, към слънцето, чрез което сякаш и природата се сбогува със своя наблюдател.
Има два вида писатели. Но само един вид драскачи. Те не могат да бъдат писатели, да създават реални хора, да им дават живот в просто няколко думи, да се доближат максимално до отговорите на вечното търсене. Те са драскачи, бели, скучни, фалшиви. Има толкова много от тях, че когато се появи някои писател, често се налага да го видим как умира, за да разберем, че наистина е бил такъв.
Видал отбелязва и вниманието, което американската преса отделя на събитието, макар и авторът да го определя като „некомпетентно” и „недостатъчно”. То никога не е колкото трябва да бъде, когато си отиде писател. Не просто писач, не някой, който запълва времето си с измислянето на истории и е просто още една бяла роза, отегчена от живота в градината си. А такъв, който има какво да каже на другите. „Истинските писатели са съвестта на човечеството” е казал Фойербах. И не е сгрешил.
Текстът на Гор Видал завършва с още един, последен цитат на Калвино, сякаш като обръщение към читателите и към самия мъртъв писател, като обобщение на свят с една червена роза по-малко: „Последната глава от „Паломар” започва така – „Господин Паломар реши, че от този ден нататък той ще се държи сякаш е умрял, за да види как светът ще се справя без него”. Засега, неособено добре, ми се струва.”
Някои от познатите ми ме увещават да участвам в литературен конкурс. Може би дори ще го направя, знае ли човек. Често мисля за себе си като за писател по дух и жена по съдържание. Смешно, нали? Но толкова тъжно-вярно, че понякога ми е мъчно за мене си. Защото аз съм драскач. Защото не можеш да бъдеш човек и писател. Или си едното, или друго. Няма бели рози с червени оттенъци.
Calvino`s dead. In red.

сряда, 19 август 2009 г.

Song of the day

http://www.youtube.com/results?search_query=andy+williams&search_type=

Прозрение

Когато стана,
всъщност не болеше.
Дори не се усещах,
че кървях.
С една стрела,
пронизала ръцете,
и сто стрели, забити между тях,
прекрачих прага.
Никой не реагира.
Не плака майка ми и брат ми не крещя.
Поднесоха обяд.
И с чаша бира
баща ми щастие разля.

Когато стана,
всъщност не болеше.
Защото болката
пристигна след това –
едва когато се усетих,
че с месеци вървяла съм така...

Писмо до кандидат-чаровния принц

Понеже аз съм модерна жена с някои средновековни изисквания и доста непреклонни схващания, за твое улеснение, скъпи принце, съставих списък на качествата, които трябва да притежаваш, и постъпките, които да извършиш, за да спечелиш сърцето ми. Чети внимателно, води си записки, ако искаш, принтирай тази страница, за да я носиш удобно в портфейла си. Препрочитай списъка често и внимателно, за да избегнем взаимно неприятни моменти на недоразумения:

(На вниманието на всички лъже-кандидати: разполагам с драконов дъх и не ме е страх да го използвам. Желаещите да проверят думите ми на дело, моля, да заповядат на лична среща.)

. заслужи си правото да те наричат „мъж” и го доказвай несамо при поискване;
. уважението ми се мери в „нищожно” и „грамадно” – харесай си едната степен и работи за нея;
. не е зле да разполагаш в стабилни количества с качествата на благородник – честно сърце, тежка дума, умело благоразумие, умерена мъдрост, дързък ум и пъргав език (в говоренето, покорно благодаря за правилното разбиране);
. чувството за хумор е препоръчително за оцеляване в полевите условия на съжителстване с мен;
. ако за теб перото не е по-остро от шпагата, намери си нещо, което да е, и го използвай;
. способна съм да оцелея без цветя и бонбони, но не и без обичане – който и вариант да избереш, по-добре е всекидневно да го поддържаш;
. ухажването ми ще протича гладко, ако си наясно отсега: не съм празноглава глупачка, не изпадам в крайности твърде често и съм напълно склонна към досег с реалността, ако ми предоставиш такава, която да харесам;
. показването на чувствата ти е плюс, който е неприемливо да липсва;
. не ми е нужно да си герой, а героично себе си;
. от изключителна важност е потеклото на кръвта ти – ако не знае да кипи, считай се скъсан на приемния изпит;
. издирвам рицар, готов да зареже белия кон и гордостта си и да върви с километри, за да стигне до мен.

Ако смяташ, че не си този мъж, свободен си да напуснеш битката за сърцето ми.
Останеш ли обаче, ще ти се наложи да бъдеш такъв през цялото време.
Да, знам, че искам много. Но не предлагам по-малко.

Твоя
... да кажем, Жулиета.
http://s52.photobucket.com/player.swf?file=http://vid52.photobucket.com/albums/g13/mnogoqko/dnevnk.flv&fs=1&os=1&ap=1