вторник, 29 март 2011 г.

Едно наистина последно, непрочетено послание към теб. Защото... може би защото понякога ми липсваш в странно-смахнатия образ, който по ред причини ти измислих, може да е и просто защото съм гузна, че те изтрих, или защото всъщност малко ме е страх, че този път наистина ще се окаже за последно. Искам да помня хубавото, каквото и да си мисля понякога, и искам да знаеш, че

Ти ще можеш да идваш при мен
даже щом и вратата се счупи.
Поомачкан, сломен и ранен
или двойно щастлив и нацупен,
ти ще имаш при мене другар
и на рамо ще можеш да плачеш
(макар че се мислиш за стар
и сълзите отричаш с „обаче...”).
Аз съм точно онази жена,
която бях вчера, и днеска
ще бъда ужасно добра
да слушам каквото те стряска,
каквото тежи и боли
или просто каквото те радва...
Съдбата веднъж ни дели,
но ако решиш, че ти трябвам,
аз съм насреща за тебе.
Само трябва и ти да си тук,
когато животът ми вземе
да се разпада на прах и на пух.

вторник, 23 ноември 2010 г.

Иска ми се да споделя нещо. И понеже ми е много болно и обидно, ще го кажа само на малката част от хората, на които им пука според какви принципи живеят и които уважават постигнатото от другия. Останалите злобни, нищожни и долни душици да не четат надолу. Госпожа/госпожица/господин с ник илиева особено много да не чете - да не се заблуди накрая, че И този текст е неин/негов/нечий.
Имало едно време едно листче. То било бяло и чисто, но го намерили хора и го изписали. Сложили му име и номер, закачили го на високо и му обещали, че всички ще спазват написаното на него. Да, но дошли други хора и се изплюли на листчето. И Законът за авторското право и сродните му права се свил в ъгъла, за да не го и стъпчат, и изхвърлят съвсем.
Имаше едно време, в което убеждавах дядо ми, че нито съм толкова талантлива, нито толкова важна, че да се притеснявам дали някой ще си присвои мои стихове. Грешала съм. Явно съм в клуба на известните. Йей! Хиляди благодарности тогава на скъпата ми илиева (извинявай, ти не заставаш с името си зад действията и не мога да ти благодаря както трябва - поименно), че ме направи достатъчно важна, за да бъда окрадена. Че и на деня след рождения ми ден... по-хубав подарък не знам да си ми правила, надявам се и да не си. Хиляди благодарности и на сайта, в които това е възможно и, очевидно, очаквано - www.bis.bg Тук ще ви цитирам, мили господа собственици, за разлика от вашите скъпоценни потребители, съгласно правилата:
ЛИЦЕНЗ НА СЕДЯНКА
1. Ако авторът не е указан изрично, то публикацията е от тип "Една баба каза" (т.е "Не съм аз автора и не се сещам кой е").

2. Ако авторът е указан явно:
2.1. и това не е самият потребител, то публикацията е от тип:
"Може и да бъркам,но автор, като че ли е"
(всеки може да се обърка, нали така?)
2.2. и това е самият потребител, то творбата e едновременно с лицензи...



Явно целият ми поетичен живот е „приказките на една баба” за тези хора. А какво правим с бабините деветини? Правилно, не им обръщаме внимание.
Толкова ми е неприятно от тази история, че изтрих всичките си публикации в stihovebg.com. Не че са ми виновни хората там, напротив. Но само това ми е по силите да махна, та да не го виждат онези, които нито го разбират, нито ги интересува защо, как или за кого е писано. Които не се свенят да грабят, да си приписват заслуги и да са нагли към онези, на чийто гръб избиват комплексите си. Заради тези хора изтрих и милите думи, похвали и предложения, които съм получила в Стихове-те. Ако можех, щях да залича всяко едно място, на което съм била в мрежата, само и само да не могат да омърсят съвсем всичко.
Но не мога.
А вие проверявате ли редовно къде ви има в google?

понеделник, 8 март 2010 г.



Честит празник на всички жени, които чувстват, че имат какво да честват днес - било то красотата си, своя чар, интелект, хумор, любов или дори простичния факт, че ги има. Бъде живи и здрави, за да обичате или презирате този ден, според вкуса си, още много, много години :+)

неделя, 7 март 2010 г.

Ако чуеш да викам по теб

Ако случайно съм викала теб,
то било е на сън и от лудост.
То било е от този нелеп,
детски страх да не би да се губя,
ако някой не стиска ръка,
ако някой не ме е прегърнал.
Ако теб съм извикала, знай,
че накрая и аз се побърках.
Но не мога да бъда добра
и каквото сгрешил си, да мине
сякаш в мен не остави следа,
сякаш моята кръв ме изстина,
когато покапа по теб
и лъжата все пак се прекърши...

Ако чуеш да викам, недей,
за Бога, недей да се връщаш.

Опити

Ти си в моите мисли. И стихове.
И ръцете ми нощем те търсят
през вълните от сънища, мигове,
през милиони протегнати пръсти.

И си пленник на моите лудости.
Малка, сладка лъжа е съдбата ти.
А погрешно си мислиш, че другаде
някой друг е отнел любовта ти

и е пуснал в бутилка писмото
как до мене сега се достига...

Ти така си помислил, защото
аз, навярно, съм твърде ревнива

и не соча къде ме пресича
и къде ме пробожда в гърдите
твоето явно обичане
на фона на моята скритост.

А за тебе изгарям и тлея...
И е чудно, че ти не разбираш –
даже вино с отрова да лееш,
и него до дъно ще пия.

февруари 2010 г.


Пропадам в очите ти,
когато пада нощта.
И се спускат косите-завеси.
Припламват искрите
на далечни лета
насред зима от огън и песен.
Погали ме с клепачи,
със устни пиши
по ръцете ми, голи от взиране.
От ъгъла мрачен
елхата блести.
И нашепва снега, че опиваме
всичко празнично
с страст,
по-гореща от греяно вино.
Среднощният час
до средата премина
и без тропот, без звън,
без копита
над покрива вън
нещо чудно прелита.
И се губя в очите,
И пропадам в ръцете.
И във чаши магия наливам.
А в подарък пресметнат,
Светът ми намига,
че животът по празник
е песен.

13.12.2008

I`m coming home

Ръцете ми треперят.
Но ти пиша.
И милиони мисли гонят се през мен.
Не си ми липсвал дълго
(колкото не дишах).
Дано не съм ти липсвала на теб.
Защото мразя да си тъжен.
И да хлипа
разплаканото общо между нас.
Завий го с твоите мечти.
И моята усмивка.
И почети му с топъл глас.
А аз ще те послушам
(от хиляда дълги мили).
И ще ти нарисувам с устни две звезди.
Едната пада.
Улови я.
И пожелай си щастие, което спи
до теб.
И без да те напуска
(и да е тъй капризно като мен),
да те целува. Да ти се усмихва.
И да е с тебе всеки ден...

Ръцете ми треперят.
И проблясват глухо.
(А, казваха, звезда не се побира в шепа.)
Заслушай се.
Навярно ще се счупя.
И при тебе ще се върна в шепот.
Но аз си идвам.
У дома.
При тебе.

февруари 2008 г.

Това са някои от хм, опитите ми да участвам в конкурси на сайт за хм, поезия. Две от стихотворенията спечелиха, другото беше на второ място. Колкото ги препрочитам, толкова повече се отчайвам. И се чудя кого да съжалявам повече - себе си, че съм ги писала, или другите, че са гласували за тях...

Игри в Stih4e.com

1. И алчно за себе си ще го запазя,
което е останало от дните,
в които с мислите те мразех,
а с устни те преплитах
със всичко вътре в мене...
Целувай ме, додето още иска
да се окаже победена
от същността ти всяка моя мисъл.

2. Ще се пречупя, чуваш ли, ще стане!
по теб ще вика всеки дързък шепот,
във крайчеца на устните останал
от виковете, дето не изрекох.
И още повече ще те притисна
към нещото, което ме изгаря...
Бъди герой и се омитай,
бъди добър и се спасявай,
защото после много ще боли,
ако посегна ти и те ударя,
но не с ръце, а със лъжи,
че във сърцето ми те няма.
Отивай си, бъди добър
и мъката спести ми.

3. Обвивката ти - ред от мене.
Очите ти – ками в сърцето.
Ако се върнеш да ме вземеш,
ще ме убиеш, без да гледаш,
ще ме убиеш, без да искаш,
ще ме убиеш, без да можеш
ръка в ръка да стиснеш
и да забиеш даже ножа.

4. Пропада наум, а на яве
все лети, все лети, все лети.
То е малко, пробито, но здраво,
то в гърдите ми здраво тупти,
щом усети, че ти си наблизо,
щом от устни пророниш слова...
Във петите сърцето ми слиза
като ушлашена, млада жена.

5.По миглите ми пада звезден прах –
като брокат блестят желания,
от небесата паднали, защото в тях
не вярват вече пожелатели,
отишли си отдавна. В този парк
сега седя сама и тананикам.
Ресниците, от мъка, ми блестят,
а може би, от жалост, им намигам
и им прошепвам, че не са сами.
Да, вярно, много са високо,
но пък звездите са звезди,
за да ги гледаш, без да ги докосваш.

Започва тихо да вали.
Отварям си чадър и си отивам.
И утре ще си пошептим, звезди.
Аз днес си пожелавам да ви има.


6. Жаби-принцове пълнят света
и превръщат го в сива пустиня.
Ако трябва с целувка съня
да отнеме от мене любимия,
то да бъде жесток и подлец,
да е лошият в края на филма –
по-добре да е зъл, но човек,
а не кукла от слама и вълна.

7. Умри!... Да оцелееш,
ще значи, че си нищо,
че в моята постеля
е спала змия-хищник.
Дано погълнеш
каквото има в чашата –
отровата е пълна
със дози чисто щастие.
И ако те погуби,
ще знам, че си обичал,
но не си могъл със друга
да поделиш света и нищото.

8. Като топлийка в ръкава,
като косъм на рамото,
като значка на ревера,
като връвчица край дланите,
като слънце в очите,
като облак над мислите,
като луна до звездите,
отбелязали искане,
ще напомням начесто,
че мамейки мене,
ти себе си лъжеш.
И сърцето си вземаш.

9. Боса по жаравата-мисли
ще премина, щом ти си насреща.
И когато от пръсти дим и
любов се издигнат и смешна,
навярно, изглеждам, спомни си,
че за тебе през въглени ходя.
Дано някога някой откриеш,
който повече прави от обич.

10. А ти - не си огнище,
Да се преструваш, няма смисъл,
изгаснало е всичко.
Което си написал, писал,
което си изпял, изпял,
което си обичал – свърши.
Да го наречем „добър финал”,
а не с обиди да свършим.

11. Сипи ми, сипи ми, сипи ми.
То, пиянството, прави следи,
та дано заличава и рани,
които били са преди.
В този час съм самотна и слаба.
Само с мисъл ще ме прободе
тази болка, която остана
от предишния принцокретен,
който подсвирква безсрамно
след други принцесожени...
Сипи ми! Та белким да няма
накрая от него следи.

12. Небе господства във очите ти,
ще се загубя, ако не държиш
ръката ми през дните си...
Ако случайно си решиш,
че няма смисъл вече,
че аз не ти приличам,
кажи ми го навреме.
И не ме забравяй във очите си.

13. Но близки. По душа.
Разголена, до теб заставам.
Не ми е нужна суета,
захвърлям я и продължавам,
и сгушена във тебе,
докосвам се в страните ти.
Не ме е страх да гледаш
къде ще свършат дните ми.
Защото ти си близък,
защото те обичам.
А щом това е мизата,
разплащам се с сълзите си.

14. Мириша на барут от дълго време,
а ти миришеш на искри.
Май много с тебе сме се взели
и все е на сериозно, и боли.
На мушка си ми, знам, и аз съм.
Мишената се движи и върти.
Защо не спрем и не признаем,
че всъщност искаме да се взривим
от страст и от любови,
а не от динамит и от тротил.
Ще ти призная, съм готова
да се предам, ако си ти.

15. След жар не питай за огъня,
а след буря – за времето.
Ако искаш във спомени
да направиш промените,
за които говорим
и спорим до мръкнало,
открадни ме от мене!
И не пускай отмъкнатото.

16. Точка, Непознати!
Тире и запетая
едва ли ще дочакаш.
Аз няма да забравя,
че ти преди ме гони
и слага много точки.
Сега усмивки рониш
и казваш ми, порочни
били тогава дните,
днес си бил различен...
По-бързо си отивай!
И на точка не разчитай.

24.02.2010 г.

вторник, 23 февруари 2010 г.

С един приятел пушим над кафе

С един приятел пушим над кафе –
и двамата заклети непушачи –
за моето отмъкнато сърце
и неговото страшно неудачие.
Къде сгрешихме? Господ знае.
А може би и Той ще се зачуди
на цялото това страрание,
с което ценното се губи
и бяга важното далече,
и грешното застава първом.
Приятелят ми е добър човечец,
а все го ще го наръгат гърбом
и все ще го обиди някой,
и все ще го рани живота.
Приятелят ми твърдо смята,
че с него сме от сорта –
създадени за вино,
а пък оцет от нас се ражда.
И смеем се наивно
над тази явна кражба,
която ни превръща в роби
на нечиите зли поличби,
над които вечно спорим…

А май че пречим си самички.