вторник, 23 юни 2009 г.

Теория на мълчането

„И застоялият въздух се изпълни
със звънтящото безмълвие
на неизречени слова.”
Тери Пратчет, „Истината”


Телефонът звъни. Упорито изследвам с поглед подробностите в тапетите на отсрещната стена. Знам, че ти ме търсиш. Помниш ли миналия вторник? Аз – да. Затова и няма да вдигна. Не искам пак да не водим същия разговор. Уморена съм от това.
А и да вдигна, какво, мислиш, ще стане? Ще попиташ как съм, ще кажеш какво правиш ти, после ще дойдеш на вечеря. И всичко ще започне по същия начин.
Ще кажеш, че съм красива.
И ще пропуснеш да споменеш, че розите на масата не са от теб.
Ще ти сипя кафе.
И ще се направим, че не виждаме останките от счупената ти чаша в боклука.
Ще седнем на дивана.
И ще се преструваме, че е същият, който избрахме заедно.
Ти няма да кажеш: „Напускам те”.
Аз няма да ти отвърна: „Не мога да живея с теб”.
Няма да ме попиташ: „Откога си различна?”.
Няма да ти посоча: „Че кога съм била иначе?”.
Няма да се засегнеш от тона ми.
Няма да ти ударя шамар.
Някой от нас няма да каже, че това е абсурдно.
Другият няма да се съгласи.
Ще говорим за времето, за предстоящата буря. Онази навън, разбира се.
Ще се смеем изкуствено, че ти отново нямаш чадър.
И ще подминем безгласно, че нямаш нищо тук.
После ще станем и ще си отидеш. Неокончателно.
А аз ще счупя и тази чаша, защото си пил от нея.
Сега няма да вдигна телефона. Свободното място на секретаря ми е на привършване. Търпението и чашите ми – също.

неделя, 21 юни 2009 г.

Мелодраматично

Избирам мелодраматичния финал –
аз много плача,
ти прекрачващ прага,
навън гърми,
а във дъжда си сврял
жената,
за която всъщност чака
един живот и сто пропити нощи.
Избирам да боли като от нож,
да стена,
да кървя,
а после
с омраза да наливам тост
за теб и нея...
Боже,
всичко друго,
но не и тази тишина!
Нека да се хулим грубо
и търсим в другия вина...
а не да гледаш толкова смирен.
Крещи и викай!
Шом ще си отиваш,
да бъде краят тежък и нелеп...
Една любов не бива
да умира тихо.

Тази седмица препоръчвам...

http://www.dnevnik.bg/izbori2009/2009/06/01/721992_citatite_na_denia/

Необходими подукти: чувство за хумор
Срок на годност: от 4 до безкрайност години
Да се приема: във възможно най-малки количества

събота, 20 юни 2009 г.

ПРЕДАЙ НАТАТЪК ИЛИ НЕКА ПРОДЪЛЖАТ ДА ВАЛЯТ ИЗНЕНАДИ...

Добре, добре, ето ме, доказахте ми, че не мога да се скрия : ) Колкото и да ми се иска да е обратното, благодаря ви, мили мои момичета - Гео и Криси, че ме поставихте начело на вашите списъци. Знам, че го направихте от любов, и бъдете сигурни, ви я връщам. Но не заради вас пиша това, а заради себе си - любопитна съм какъв ще бъде резултатът от резюмирането на личността ми в седем точки. Моят непризнато голям егоизъм винаги е тропал по душения ми еквивалент на заседателна маса и е настоявал над другите чувства, че съм малко нещо изключителна. Време е да му натрия носа : )

Избирам да посоча тези неща, без които никога не бих могла да съществувам и да греша по начина, по които го правя днес. Ако не бях изпитала, срещнала, обичала, мразила, гневила се на тези неща, нямаше да бъда аз. Всичко онова, което не се побра в изброените неща, е произлязло от тях и би изчезнало безвъзвратно, ако нещо в миналото ми или в тези седем прости точки се промени.

Ще започна с емоциите. Те са... най-неуправляемата част от мен. И може би най-силната. Едновременно с това са най-нелогичната, най-опасната (както могат да потвърдят... хм, доста хора) и най-смислената ми част. Бе емоциите си бих била просто обвивка с подобни на моите нос, коса и... каквото там остане, след като ми се вземе напълно живецът.

На второ място е семейството ми. Помните ли филма "Моята голяма луда гръцка сватба"? Ако да, значи имате бегла представя какво представляват роднините ми - безкрайна и шумна върволица от ненормални, обсебващи, вечно недоволни и побъркващи мечета с грижовни сърца, които ще те разнежат до сълзи и едновременно с това ще те докарат на крачка от извършване на углавно престъпление. И въпреки това обичта ми към тях е точно толкова голяма, колкото е тяхната към мен - с безкрайни параметри.

Следват думите във всичките им форми. Поезията няма как да ме напусне, защото без нея ще спра да дишам - без преувеличения, тя ми е въздухът, в който и живея, и летя, и падам, и ставам, и продължавам. Прозата е моето спасение, толкова неща не съм записала и никога няма да запиша, но самото им раждане в сърцето и в мислите ми дава утехата, която ме крепи. Не мога да кажа, че аз избрах журналистиката, по-скоро нямаше как иначе да бъде. С всяка ужасена от бъдещето клетка на тялото си се надявам пътят ни заедно да не е прекалено тежък и да го вървя уверено и дълго.

Номер... четири? Тук са приятелите. Думите и чувствата ми няма как да стигнат, за да ви опиша. Близки и далечни, срещнати и несрещнати - вие ме учите всеки ден. Не спирайте никога.

До приятелите са хората, нарочно отделени. Те ме ужасяват, нараняват, разочароват, презират, мамят, предават. Но не бих била същата и без всичко хубаво, което са ми дали, и без всичко лошо, което предстои да ми причинят.

Шесто... след сериозен размисъл, ще кажа, че е Борис. Ти винаги ще бъдеш много важен човек за мен заради всичко, наистина всичко, което направи. Благодарна съм ти, че ме научи да бъда, каквато съм, без страх, че ще бъда отхвърлена, и искам да знаеш, че обичам и след теб. Желая ти само щастие и ме натъжава, когато виждам, че го нямаш.

На последно място ще поставя всички онези, които съм обичала и обичам. Защото без вас, прекрасни мои, никога нямаше да съм себе си. Заслужавате първите места в мислите и сърцата на всички, които ви познават, и вярвам, че ще ги имате.

Ще "предам щафетата", по правило, на много малко от толкова скъпите ми хора, макар да знам, че някои няма да я последват:
- Нели - мое поетично отражение.
- Ками - много повече от приятел и подкрепа.
- Дидо - бисер сред бисерите.
- Велианна - красота и безстрашие.
- Емма - любов в чиста форма.
- Ирина - любов в чиста форма.
- Никола - притежател на сърцето ми.

Всички вие, които не сте тук, знайте, че сте в сърцето ми и никоя класация не може да ви извади оттам.

петък, 12 юни 2009 г.

Не ме отпращай...

Не ме отпращай!
Щом ти се мълчи,
от устните ми шепоти ще капят,
с очи ще те прегръщам
и с очи
безпочвените доводи ще стапяш.
Ще бъда по-безмълвна от богиня,
от статуя,
икона,
от жена,
която си обичал и подминал.
Ще бъда точно толкова добра
и няма никак да ти преча –
със думи, звуци,
със любов.
Ръцете ми ще се прережат
и устните ще станат гроб,
но аз ще бъда страшно тиха.
Не ме отпращай
гневен и ранен.
Когато ти премине и изстинеш,
ела да се постоплиш в мен.

Не се тревожи

Ще ти върна очите.
И блясъка.
И усмивките, мислите.
Здрача.
За да могат онези момичета
да се влюбват в момче,
не в палача,
по ръцете на който останаха
десет нощи
и двайсет години.
Ще ти върна каквото съм нямала,
а от теб съм отнела, любими.
Ти раздавай го –
смело,
двулично,
точно както умееш и искаш.
Аз съм просто едно от момичетата,
при които забравил си “всичко”,
и сега си го взимаш обратно,
без да мислиш си за мен.
Или някого.
И не се тревожи,
отпечатъкът
ще изчезне след теб.
Безвъзвратно.