понеделник, 30 март 2009 г.

Опити за фотография Vol.1

Гавраил Баталов



















Тази седмица препоръчвам...

Необходими продукти: 5 минути време
Срок на годност: цял живот
Да се приема: в неограничени количества

Прозорецът - 25/03/2008

Имам един прозорец. Да, представете си, искам да ви разкажа за някакъв си прозорец. Прозаично... но вярно. Въпреки че едва ли някой от вас ще повярва и на една моя дума.
Този прозорец е малко нещо специален. Веднъж ми казаха, не помня кой, че го е нарисувало момиче, което никога не е виждало прозорец. Защото всъщност никога не е виждало нищо. Да, моят прозорец е картина. Метър и половина на два. Закачен е на единствената стена в моя кукленски затвор, на която няма прозорец.
Точно до него е Нашата маса. Ненарисувана. Чисто и просто парчета дърво, закрити с червена покривка. На Нашата маса, която никога не раздигам, са натрупани почти всички съкровища, които ми позволяват да имам.
Може би тук е мястото да кажа, че аз всъщност съм луда. Може би не по начина, по който се иска на сестра ми, но аз определено съм луда. Затова и ме държат в тази светла и проветрива стая на третия етаж на кооперация с денонощен портиер. Да не би случайно да стана нормална и да си изляза спокойно оттук. Сестра ми знае, че никога няма да скоча. Но все пак е сложила решетки на всички прозорци. Не и на моя прозорец, разбира се. Виждате ли, точно там е работата. Защото вчера някой ми помаха през моя незаграден прозорец.
Седях си на Нашата маса. Пиех ненужно подсладен чай, какъвто ме карат да пия, и гледах снимката на двамата мексиканци. Това всъщност не е никаква снимка. Подариха ми рамката и тези двамата бяха вътре, ухилено щастливи на своята евтина хартия. Свободни да ходят където си искат. Харесах повече мексиканците отколкото рамката. И ги сложих на Нашата маса.
Но не това е важното, нали? На вас вероятно ви е много по-любопитно как така някой може да помаха на друг през една картина. Не е, защото аз съм луда, уверявам ви. То просто се случи.
Както и два дни по-късно. И още три нататък. Колкото по-често се случваше, толкова по-сигурна бях, че не съм си го въобразила. И толкова по-ясно виждах, че от дъното на моя прозорец ми маха едно момиче. След седмица вече различавах контурите на светлата й рокля и почти бях видяла очите й. И тук няма да ми повярвате. Защото се оказа, че моето момиче от моя прозорец е сляпо.
Казах на Ален за картината. Той всъщност не се казва Ален и аз всъщност не се казвам Мари, но вие и на това няма да повярвате. А и има ли значение? Защото всяка негова сутрин, което обикновено е моят предобед, той се появява на вратата ми и извиква „Здравей, Мари!”. На което аз отговарям със „Здравей, Ален!”. А и нали съм луда, мога да казвам на когото както си искам.
Ален знае много за моя прозорец. Когато не е мъртво пиян, обикновено знае много за всичко. С мен никога не пие, разбира се, освен гадния подсладен чай в пластмасовия ми сервиз за кафе. На Нашата маса. С мексиканците.
И Ален видя момичето. Точно снощи. Е, малко по-размазано от мен, но пък аз имам повече опит и знам къде обикновено да го търся. Ален е нормален. Но и той видя момичето. Значи и аз съм малко нормална, нали?
А днес то ми проговори. Ей сега наистина ви загубих, нали? Хем движеща се картина, хем пък и звуци издава... Явно ще да съм пълно хаху, че да вярвам в такива неща. Но не казвайте на сестра ми, не искам да плаче, че съм още по-луда. Защото аз не съм. Моето момиче наистина е в моя прозорец. И наистина вече толкова седмици ми маха оттам. И наистина ми каза нещо. А аз не го чух. Съмнявам се, че ще ми го повтори. Така че поне чуването на гласове отпада от характеристиката ми на напълно изперкала.
Днес тя пак дойде при мен. Вече мисля за нея като за „тя”, за жена, нали разбирате. Днес се застоя повече. И мога да се закълна, че тя ме гледаше. С незрящите си очи. И ме подкани да отида при нея.
Ален казва, че не трябва да ходя. Той никога не се подиграва с мен. Винаги вярва на нещата, който му споделям. Защото знае, че никога не си измислям. В началото ме проверяваше непрекъснато, все се опитваше да ме хване в лъжа, чакаше да се оплета в нещата, за които толкова несвързано говорехме. Но аз съм луда, не глупава. А и той също видя момичето.
Утре ще вляза в картината. Не гледайте толкова невярващо, знам, че мога. Сигурно и затова тръгнах да описвам всичко. За да знае сестра ми, че не съм избягала. Да не се тревожи за мен. Аз също ще я гледам през картината. Няма да й махам, разбира се. защото не искам да я плаша. Тя не е луда като мен и ще реши, че си въобразява. Само Ален ще знае, че наистина съм там. На него оставям Нашата маса с мексиканците и сервиза за кафе. Грижи се за моя прозорец, Ален, грижи се добре. Защото аз ще се върна. Няма да е утре, сигурно и скоро няма да е. Но ще си дойда при теб.
И да, Ален, ти си нормален.
И ще ти издам една тайна. Аз също.

Позиция

Училището днес и училището утре - 08/03/2006

Когато ме питат за моето училище, аз казвам къде се намира. Това сякаш стига. И за мен, и за този, който се интересува. Една улица, номер, сграда с червени стени и ... край на въпроса. Никой не желае да знае какво значи да си ученик с нас, децата на демокрацията. А ние имаме на какво да научим.
Спомням си първия си учебен ден. Помня как умирах от страх и притеснение, как треперех, когато правех първите си крачки във входа, как не можех да говоря от вълнение. Всеки празник беше важен, всеки урок уникален, всеки момент незабравим.
Днес, единадесет години по-късно, стъпвам уверено по същите стъпала, обкръжена от същите хора. Сега нито аз, нито те носим панделки и букварчета, чантите ни тежат повече от целия свят, но не само това се е променило. Училището за нас е вече затвор, тук „пропиляхме младините си”, както пише на един от чиновете сред многото драсканици, с които крещим за пощада от множеството ненужни ни факти. Вече никой от нас не идва, за да се учи: крием се от родители, „отбиваме номера”, срещаме се с другари по съдба и оръжие, пушим на пейките в голямото междучасие и се готвим за битки с живота. Подаряваме извинителни бележки вместо цветенца, караме се с учители, тровим си здравето. И всичко това под шапката на училищното дело.
Уроците ни са със статута на градски легенди – говори се, че ги има. Учителите са наши пастири, а ние все повече заприличваме на покорното стадо от песимисти, което отказваме да приемем да ни се налага. И все по-гордо крием името "ученик", което е сякаш зашито за челата ни.
А училището утре ще бъде същото. Е, да, навярно моето хлапе ще задушават собствените му стени, ще оценяват колко бързо търси в google, а "тебешир" ще бъде просто сложна дума в тълковен речник. Пищов ще му е мрежата, компютърът учител, а съучениците клавишите. Ще учи в удобно нему време, когато светът не се нуждае от спасител с джоистик вместо химикал в ръка, а най-голям проблем ще бъде скоростта на връзката.
И знаменитата реплика „Винаги ще има утре”... Ами ако няма? Ако „утре” за българското образование значи едно красиво „сбогом”, изречено с кадифения глас на поредната актриса? Ако утре изведнъж се окаже просто вчера, но прочетено наопаки, едва ли някое от нашите деца ще забележи. Те ще програмират, ще съветват Пентагона, ще пътуват с НАСА вместо с автобус. Но дали някое от тях ще знае как да хване книга? О, те ще са прочели много, дори повече от нас самите, но как ще оправят без Page down? Ще могат ли да пишат без клавиатура, да говорят, без да имат микрофон и километри безопасно разстояние? Ще различават ли доброто от злото, ако те не са оцветени в черно и бяло?
Навярно техният живот ще бъде по-добър от моя, но дали децата ми ще имат детство? Та какво е едно лято без ваканция? Без книгите, които знаеш, че няма да прочетеш, и домашни, които никога не пишеш? Септември ще е просто месец, юни също. Приятелствата, които остават за цял живот, смешните случки в часа по английски, интригите, клюките не могат да се преживеят никъде другаде освен в класната стая. Първата любов ще ги чака утре не на съседния чин, а през един монитор. На най-голямото разстояние, познато на човечеството...
Промяна трябва, но очевидно никой не знае как да я направи. Експерименти с нашите деца са последното, което искаме. Оказва се обаче, че ние – онези, които трябва да ги пазят от бурите и вирусите, сме точно тези, които им пречат да видят светлина, различна от африканското слънце на снимка. А училището днес е същото, каквото ще е утре – поредният опит да намерим, каквото загубихме...

неделя, 29 март 2009 г.

За моя град - 16/05/2005

Аз съм на седемнайсет и живея в този град, откакто се помня. Както казах веднъж на шега, той е моята нежна отрова, към която се привиква по-бързо, отколкото към омайното пиво. Нима има нещо по-магнетично от него, нещо по-завладяващо, по-смайващо с хаоса си или по-примамливо от магията на нашия град? Навярно с някакъв странен егоизъм съветвам най-близките си приятели никога да не стъпват тук, защото веднъж видял го, веднъж почувствал с цялото си същество неговия ритъм, тук оставяш сърцето си, което бесният ход на времето отнася по трамвайните релси като залог, че ще се върнеш. Нима някой би повярвал, че Витоша крие в полите си един такъв малък ад, построен с райски кроежи, ако дори за миг не го е зървал през слоевете дим, с които го крием?
Нима човек е способен да си тръгне от тук, от кръстопътя, където чужди ветрове отнасят тропота на белите коне в колесницата на миналото и заличават бледите следи от гуми на лимузината, зад чиито затъмнени стъкла спокойно ни наблюдава бъдещето, от тук, където среща си уреждат омаята на Ориента и опиянението от Запада, където всичко е една красива илюзия в краските на мрака?
Да възхваляваш този град е по-лесно, отколкото да дишаш - то е в кръвта ти. Да го мразиш е по-логично от всичко. Еднакво силно поразява с красотата си и погнусява със своята същност, като участник в странен карнавал на лъжата той сменя маските си, докато открие тази, която му отива в твоите очи. Като извънбрачно дете на съдбата, жесток в своята игра с живота на всеки от нас, нашият град ни отблъсква, отвращава, смайва с низостта си. Като капризно цвете в скъпа оранжерия протяга ръка и отнема онова, което желаем, подхвърляйки ни останките от нечия чужда мечта. Той е една луксозна компаньонка за всеки, достатъчно глупав да го пожелае, един гостоприемен паразит, хранещ се с опиянение и чуждо страдание, в което да загуби своето.
Като суетна актриса градът ни сутрин сваля тежкия си грим и угасват светлините, за да се роди едно утро с обещание за ново начало.
Този град, който в сърцето си наричам белязан от всичко и всички, никога не спи, докато не заспи и последният от нас, а се събужда още с първата ни мисъл, скрил зад неонови лица сълзите си.
Всички ние сме малки частици от това зло. Ние сме шарките в модната дреха на нашия град, чрез нас той живее, чрез нас самите ни убива. Тук всеки идва с обещанието да си отиде, да се забърка в хаоса на другите и да заплюе с просяците в лицето й съдбата, очакваща го зад следващия ъгъл. Загледани в страни от пътя, стремително се блъскаме в облепените с предизборни плакати стени на света си, а после се отърсваме от звезден прах и продължаваме нататък сякаш нищо не е било. В нашия град ние се губим непрестанно, залутани в криволичещите улички на наивните си надежди, и се намираме отново, подминавайки самите себе си в крайните квартали на душите си.
Така живеем ние, белязани от всичко и всички, опияняващи се от нещастието в собствените си зачервени от нощните светлини очи, пиещи жадно отровата, която ни поднася.
Това е моят град, нашият град, белязаният град.


Честит празник на София - 130 години столица на България.