неделя, 29 март 2009 г.

За моя град - 16/05/2005

Аз съм на седемнайсет и живея в този град, откакто се помня. Както казах веднъж на шега, той е моята нежна отрова, към която се привиква по-бързо, отколкото към омайното пиво. Нима има нещо по-магнетично от него, нещо по-завладяващо, по-смайващо с хаоса си или по-примамливо от магията на нашия град? Навярно с някакъв странен егоизъм съветвам най-близките си приятели никога да не стъпват тук, защото веднъж видял го, веднъж почувствал с цялото си същество неговия ритъм, тук оставяш сърцето си, което бесният ход на времето отнася по трамвайните релси като залог, че ще се върнеш. Нима някой би повярвал, че Витоша крие в полите си един такъв малък ад, построен с райски кроежи, ако дори за миг не го е зървал през слоевете дим, с които го крием?
Нима човек е способен да си тръгне от тук, от кръстопътя, където чужди ветрове отнасят тропота на белите коне в колесницата на миналото и заличават бледите следи от гуми на лимузината, зад чиито затъмнени стъкла спокойно ни наблюдава бъдещето, от тук, където среща си уреждат омаята на Ориента и опиянението от Запада, където всичко е една красива илюзия в краските на мрака?
Да възхваляваш този град е по-лесно, отколкото да дишаш - то е в кръвта ти. Да го мразиш е по-логично от всичко. Еднакво силно поразява с красотата си и погнусява със своята същност, като участник в странен карнавал на лъжата той сменя маските си, докато открие тази, която му отива в твоите очи. Като извънбрачно дете на съдбата, жесток в своята игра с живота на всеки от нас, нашият град ни отблъсква, отвращава, смайва с низостта си. Като капризно цвете в скъпа оранжерия протяга ръка и отнема онова, което желаем, подхвърляйки ни останките от нечия чужда мечта. Той е една луксозна компаньонка за всеки, достатъчно глупав да го пожелае, един гостоприемен паразит, хранещ се с опиянение и чуждо страдание, в което да загуби своето.
Като суетна актриса градът ни сутрин сваля тежкия си грим и угасват светлините, за да се роди едно утро с обещание за ново начало.
Този град, който в сърцето си наричам белязан от всичко и всички, никога не спи, докато не заспи и последният от нас, а се събужда още с първата ни мисъл, скрил зад неонови лица сълзите си.
Всички ние сме малки частици от това зло. Ние сме шарките в модната дреха на нашия град, чрез нас той живее, чрез нас самите ни убива. Тук всеки идва с обещанието да си отиде, да се забърка в хаоса на другите и да заплюе с просяците в лицето й съдбата, очакваща го зад следващия ъгъл. Загледани в страни от пътя, стремително се блъскаме в облепените с предизборни плакати стени на света си, а после се отърсваме от звезден прах и продължаваме нататък сякаш нищо не е било. В нашия град ние се губим непрестанно, залутани в криволичещите улички на наивните си надежди, и се намираме отново, подминавайки самите себе си в крайните квартали на душите си.
Така живеем ние, белязани от всичко и всички, опияняващи се от нещастието в собствените си зачервени от нощните светлини очи, пиещи жадно отровата, която ни поднася.
Това е моят град, нашият град, белязаният град.


Честит празник на София - 130 години столица на България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар