понеделник, 30 март 2009 г.

Прозорецът - 25/03/2008

Имам един прозорец. Да, представете си, искам да ви разкажа за някакъв си прозорец. Прозаично... но вярно. Въпреки че едва ли някой от вас ще повярва и на една моя дума.
Този прозорец е малко нещо специален. Веднъж ми казаха, не помня кой, че го е нарисувало момиче, което никога не е виждало прозорец. Защото всъщност никога не е виждало нищо. Да, моят прозорец е картина. Метър и половина на два. Закачен е на единствената стена в моя кукленски затвор, на която няма прозорец.
Точно до него е Нашата маса. Ненарисувана. Чисто и просто парчета дърво, закрити с червена покривка. На Нашата маса, която никога не раздигам, са натрупани почти всички съкровища, които ми позволяват да имам.
Може би тук е мястото да кажа, че аз всъщност съм луда. Може би не по начина, по който се иска на сестра ми, но аз определено съм луда. Затова и ме държат в тази светла и проветрива стая на третия етаж на кооперация с денонощен портиер. Да не би случайно да стана нормална и да си изляза спокойно оттук. Сестра ми знае, че никога няма да скоча. Но все пак е сложила решетки на всички прозорци. Не и на моя прозорец, разбира се. Виждате ли, точно там е работата. Защото вчера някой ми помаха през моя незаграден прозорец.
Седях си на Нашата маса. Пиех ненужно подсладен чай, какъвто ме карат да пия, и гледах снимката на двамата мексиканци. Това всъщност не е никаква снимка. Подариха ми рамката и тези двамата бяха вътре, ухилено щастливи на своята евтина хартия. Свободни да ходят където си искат. Харесах повече мексиканците отколкото рамката. И ги сложих на Нашата маса.
Но не това е важното, нали? На вас вероятно ви е много по-любопитно как така някой може да помаха на друг през една картина. Не е, защото аз съм луда, уверявам ви. То просто се случи.
Както и два дни по-късно. И още три нататък. Колкото по-често се случваше, толкова по-сигурна бях, че не съм си го въобразила. И толкова по-ясно виждах, че от дъното на моя прозорец ми маха едно момиче. След седмица вече различавах контурите на светлата й рокля и почти бях видяла очите й. И тук няма да ми повярвате. Защото се оказа, че моето момиче от моя прозорец е сляпо.
Казах на Ален за картината. Той всъщност не се казва Ален и аз всъщност не се казвам Мари, но вие и на това няма да повярвате. А и има ли значение? Защото всяка негова сутрин, което обикновено е моят предобед, той се появява на вратата ми и извиква „Здравей, Мари!”. На което аз отговарям със „Здравей, Ален!”. А и нали съм луда, мога да казвам на когото както си искам.
Ален знае много за моя прозорец. Когато не е мъртво пиян, обикновено знае много за всичко. С мен никога не пие, разбира се, освен гадния подсладен чай в пластмасовия ми сервиз за кафе. На Нашата маса. С мексиканците.
И Ален видя момичето. Точно снощи. Е, малко по-размазано от мен, но пък аз имам повече опит и знам къде обикновено да го търся. Ален е нормален. Но и той видя момичето. Значи и аз съм малко нормална, нали?
А днес то ми проговори. Ей сега наистина ви загубих, нали? Хем движеща се картина, хем пък и звуци издава... Явно ще да съм пълно хаху, че да вярвам в такива неща. Но не казвайте на сестра ми, не искам да плаче, че съм още по-луда. Защото аз не съм. Моето момиче наистина е в моя прозорец. И наистина вече толкова седмици ми маха оттам. И наистина ми каза нещо. А аз не го чух. Съмнявам се, че ще ми го повтори. Така че поне чуването на гласове отпада от характеристиката ми на напълно изперкала.
Днес тя пак дойде при мен. Вече мисля за нея като за „тя”, за жена, нали разбирате. Днес се застоя повече. И мога да се закълна, че тя ме гледаше. С незрящите си очи. И ме подкани да отида при нея.
Ален казва, че не трябва да ходя. Той никога не се подиграва с мен. Винаги вярва на нещата, който му споделям. Защото знае, че никога не си измислям. В началото ме проверяваше непрекъснато, все се опитваше да ме хване в лъжа, чакаше да се оплета в нещата, за които толкова несвързано говорехме. Но аз съм луда, не глупава. А и той също видя момичето.
Утре ще вляза в картината. Не гледайте толкова невярващо, знам, че мога. Сигурно и затова тръгнах да описвам всичко. За да знае сестра ми, че не съм избягала. Да не се тревожи за мен. Аз също ще я гледам през картината. Няма да й махам, разбира се. защото не искам да я плаша. Тя не е луда като мен и ще реши, че си въобразява. Само Ален ще знае, че наистина съм там. На него оставям Нашата маса с мексиканците и сервиза за кафе. Грижи се за моя прозорец, Ален, грижи се добре. Защото аз ще се върна. Няма да е утре, сигурно и скоро няма да е. Но ще си дойда при теб.
И да, Ален, ти си нормален.
И ще ти издам една тайна. Аз също.

Няма коментари:

Публикуване на коментар