понеделник, 6 април 2009 г.

Евровизия - 08/07/2007

Преди броени месеци българската вода преля и заля цяла Европа. Двама души с барабани и тъпан направиха за четири минути повече, отколкото външната ни политика за четири години – наредиха името на България сред първите на стария континент, и този път за добро. За по-малко от два дни станахме, освен страната на спортистите и подкупите, страната на музиката. Стотици хиляди европейци чуха звука на българската песен в душите си и се сетиха за онази, вечната, звучаща в далечния космос.
Покрай цялата медийна шумотевица нито дума не се каза за друго. Цяла България вря и кипя от страсти и очаквания, от възторг и надежди, а после щастливо запя кой каквато част от химна си помни. Но и това чудо трая три дни. После животът безмилостно го запрати сред грижите и сметките и остави само мъглявото усещане, че сме били сред първите.
Много хора отказаха да повярват, че всичко е отшумяло толкова бързо. По кориците на списанията още ни се усмихват „виновниците” за националната гордост, а медиите отчаяно се опитват да задържат „великия миг на великото чудо” възможно най-дълго. По време на едно такова предаване, в което водещата разпалено обясняваше колко голяма е крачката за България, петгодишният ми братовчед вдигна глава от енциклопедията си(той е от сбърканите деца, които пропиляват детството си в четене) и ме попита какво е Евровизия. Отвърнах разсеяно, че е музикален конкурс. „А защо всички говорят за него”, не ме оставяше намира той. Тръгнах да му отговарям нещо, но после се спрях. Ах, тези малки човечета... как успяват винаги да видях това, което на нас ни убягва?
И аз се замислих. Наистина, какво толкова специално има в Евровизия? Конкурс като конкурс. Излизат надъхани млади хора, амбициозни и прекрасни в скъпите си дрехи; изпяват сладникавите си песни; журито, или публиката, избира един от тях. После всички се покланят, напускат сцената и ги забравяме. До догодина, когато всичко с повтаря. Защо точно Евровизия да е по-различна от другите музикални надпревари?
Може би заради Идеята? Цяла Европа, загърбила различията, се събира под един покрив и говори на езика на музиката. Мир и щастие се разливат по земята, хората се усмихват и развяват знаменца. А после всички заедно избират песента, която е достойна да бъде лицето на Европа. Звучи красиво, нали?
Жалко, че хубавите идеи никога не се реализират...
Какво се получава на практика? Под светлините на прожекторите се вихрят интриги – и политически, и лични. Държавите се борят да изтикат другите от сцената, за да докажат, че мястото им е на нея. Или отчаяно се опитват да достигнат до подиума. Всеки изпълнител се моли костюмите на другите да се свият в химическото, микрофоните да не работят, в краен случай и токът да угасне. След неговото представяне, разбира се. Красивата емблема с обединеното сърце на Европа си остава само на картинка. А под нея всеки подлага крак на другия.
Не можем да гласуваме за себе си, затова го правим за съседа, когото мразим най-малко. Или за този, който ще ни даде повече. А по-наивните от нас, като един от моите приятели, плащат тридесет стотинки за SMS с глупавата надежда, че има някакво значение. Ако изобщо гласуваме... По начало българинът още свиква с демокрацията.
Песните става все по-европейски унифицирани, а текстовете им – все по-банални, все по-блудкави. Навярно за да паснат на европейската визия... Всеки опит за оригиналност се сгромолясва в последната десетка на класацията.
А наградата за държавата-победителка е, че Европа най-сетне ще я открие на картата. И то само в случай, че има непростимия късмет да задмине „обичайните наградени”. А те какво правят с многото си статуетки? Май само те си знаят...
Братовчед ми още си чака отговора. А аз още не знам какво да му кажа. Борбата за рейтинга и приходите от хотелите не му говорят нищо. Още е твърде малък, за да разбере истината, че всичко в живота се прави за пари. След десет години може би същите мисли ще се въртят в неговата глава. Но сега е на пет, сега светът за него е прекрасен, сега още вярва, че добрите и талантливите побеждават. Затова ще го излъжа.
Ще ми се и аз да бях на пет...

Няма коментари:

Публикуване на коментар