петък, 21 август 2009 г.

Червените рози – за драскачите и смъртта на писателите

Да си писател е най-ужасното нещо на света. Няма по-неблагодарна съдба от свързващата те като с пъпна връв към писалката и кошмарно празните страници. Все този неутолим копнеж по Историята, онази, която трябва да бъде разказана просто защото иначе не може да бъде. Все същата жажда за думи, неизречени, ненаписани, издълбани в съзнанието ти. Един писател е като бог в своя малка вселена – претворява всичко в нея, съживява, убива. И всъщност няма нищо. Защото всичко създава за другите.
Йовков беше писал за белите рози. Елин Пелин – за черните. Чела съм за сини, жълти, специални, любовни, за такива цветя, заради които си струва да живееш сам на далечна планета. Но кой беше писал за писателите? Като за червените рози в морето от бели цветя, окървавени от битки с въображаеми мелници. С големи бодли, на които нанизват жестоко или стилно-галантно бодват читателя си, за да прокърви и той, за да види това, което прави писателите нещо по-различно от нас, обикновените, в които не бушува вихрушката на таланта. Уханието на тези цветя е упойващо, наркотично, прави ни зависими, безразлични или предизвиква алергични реакции.
А кой беше казал, че целта на всички писатели е да поучават? Вероятно, който и да е бил, се е сетил да го спомене и на Гор Видал, докато той е писал за смъртта на известния италиански автор Итало Калвино. Защото това прави той чрез своя текст – поучава ни как трябва да търсим, как да живеем и как да умрем. През призмата на естественото желание да си спомниш за някого, когото си загубил, са разказани и фрагменти от един необикновен живот, и мечтанията на един човек от страниците на последна книга.
Това всъщност не е разказ само за Калвино. Прозренията в живота, търсенето на отговори, задаването на въпроси и мъдростта на обикновените неща са неразривна част от текста. Чрез непрекъснато преминаване от сцена в сцена, липсата на хронология, с редуване на героите, описания на техните мисли, често чрез собствените им думи, с вмъкването на детайли и спомени Видял „иска да видим не само което той вижда, но и това, което може да е пропуснато, защото не е гледано с достатъчно внимание”. За приятеля си Гор Видал говори с уважение, привързаност, споменава негови книги, рецензии за работата му, думи за него след смъртта му. Видал както показва професионалните успехи на Калвино, така и споделя интимни подробности за него – разговори, случки, писма, вметки за убежденията му, мненията му по дадени проблеми, които да помогнат на читателя да навлезе по-дълбоко в историята и в характера на италианеца, да види човека в известния писател.
Говори се и за последната му книга, „Palomar”, за последния му герой, „самия Калвино”, за тези „последни размишления за природата”, от които Видал избира пасажи, които според него „да осветлят гледката”. Това са всъщност изпъстрените с червено, писателско червено, страници на поредните търсения същността на живота. Било то в меча насред морските вълни, в срещите си с животните, в невъзможността да се създаде ред или идея, която да не е хрумнала и другиму, Паломар търси отговорите на вечните въпроси – „Ние част от вселената ли сме? Или вселената сме просто ние, мислейки че има такова нещо?”. И осъзнава преходността си, неспособността на един човек да промени законите, по които се върти света и се случват чудесата – „той е убеден, че мечът ще съществува и без него”.
Тъжна е аналогията между човека и горилата албинос, седяща в нестихващо безвремие върху своята автомобилна гума, чиято гледка преследва Паломар – „Точно както горилата има нейната гума, която служи като осезаема подкрепа на бълнуващата, безмълвна реч, ‘си мисли той’, така аз имам този образ на голямо бяло човекоподобно. Ние всички въртим в ръцете си стара, празна гума, чрез която бихме искали да достигнем последното значение, до което думите не достигат”. И търсещият отговори човек, и безмълвната маймуна са „единствен екземпляр в света във форма, неизбрана и необичана”.
Има два вида писатели. Едните умират бавно, листо по листо, името им сякаш векове пада в мътното езеро на човешката забрава. Другите изсъхват внезапно, изцяло, като мумифицирани просто навеждат глава и застиват. Понякога остават провесени на нечия стена на съзнанието, понякога просто попадат в боклука. За Гор Видал смъртта на Итало Калвино е поводът, основната линия на текста. Колкото и да прескача мисълта на разказвача, тя винаги се връща към отправната си точка – загубата. Където и да го отведат спомените, действителността го връща там, към обграденото с мразен от Калвино бетон гробище, към тълпата зяпачи и журналисти, към „ няколкостотинте приятели на Калвино, писатели, редактори, издатели, преса, местни съновници”, към слънцето, чрез което сякаш и природата се сбогува със своя наблюдател.
Има два вида писатели. Но само един вид драскачи. Те не могат да бъдат писатели, да създават реални хора, да им дават живот в просто няколко думи, да се доближат максимално до отговорите на вечното търсене. Те са драскачи, бели, скучни, фалшиви. Има толкова много от тях, че когато се появи някои писател, често се налага да го видим как умира, за да разберем, че наистина е бил такъв.
Видал отбелязва и вниманието, което американската преса отделя на събитието, макар и авторът да го определя като „некомпетентно” и „недостатъчно”. То никога не е колкото трябва да бъде, когато си отиде писател. Не просто писач, не някой, който запълва времето си с измислянето на истории и е просто още една бяла роза, отегчена от живота в градината си. А такъв, който има какво да каже на другите. „Истинските писатели са съвестта на човечеството” е казал Фойербах. И не е сгрешил.
Текстът на Гор Видал завършва с още един, последен цитат на Калвино, сякаш като обръщение към читателите и към самия мъртъв писател, като обобщение на свят с една червена роза по-малко: „Последната глава от „Паломар” започва така – „Господин Паломар реши, че от този ден нататък той ще се държи сякаш е умрял, за да види как светът ще се справя без него”. Засега, неособено добре, ми се струва.”
Някои от познатите ми ме увещават да участвам в литературен конкурс. Може би дори ще го направя, знае ли човек. Често мисля за себе си като за писател по дух и жена по съдържание. Смешно, нали? Но толкова тъжно-вярно, че понякога ми е мъчно за мене си. Защото аз съм драскач. Защото не можеш да бъдеш човек и писател. Или си едното, или друго. Няма бели рози с червени оттенъци.
Calvino`s dead. In red.

Няма коментари:

Публикуване на коментар