Теория на мълчането

„И застоялият въздух се изпълни
със звънтящото безмълвие
на неизречени слова.”
Тери Пратчет, „Истината”


Телефонът звъни. Упорито изследвам с поглед подробностите в тапетите на отсрещната стена. Знам, че ти ме търсиш. Помниш ли миналия вторник? Аз – да. Затова и няма да вдигна. Не искам пак да не водим същия разговор. Уморена съм от това.
А и да вдигна, какво, мислиш, ще стане? Ще попиташ как съм, ще кажеш какво правиш ти, после ще дойдеш на вечеря. И всичко ще започне по същия начин.
Ще кажеш, че съм красива.
И ще пропуснеш да споменеш, че розите на масата не са от теб.
Ще ти сипя кафе.
И ще се направим, че не виждаме останките от счупената ти чаша в боклука.
Ще седнем на дивана.
И ще се преструваме, че е същият, който избрахме заедно.
Ти няма да кажеш: „Напускам те”.
Аз няма да ти отвърна: „Не мога да живея с теб”.
Няма да ме попиташ: „Откога си различна?”.
Няма да ти посоча: „Че кога съм била иначе?”.
Няма да се засегнеш от тона ми.
Няма да ти ударя шамар.
Някой от нас няма да каже, че това е абсурдно.
Другият няма да се съгласи.
Ще говорим за времето, за предстоящата буря. Онази навън, разбира се.
Ще се смеем изкуствено, че ти отново нямаш чадър.
И ще подминем безгласно, че нямаш нищо тук.
После ще станем и ще си отидеш. Неокончателно.
А аз ще счупя и тази чаша, защото си пил от нея.
Сега няма да вдигна телефона. Свободното място на секретаря ми е на привършване. Търпението и чашите ми – също.