петък, 21 август 2009 г.

Сензацията в журналистиката – лекарство или отрова?

Преди няколко дни баща ми донесе цял кашон с ябълки. На мен се падна да ги опаковам една по една, да отсявам набитите, загнили плодове, а другите да слагам в нова кутия. Ябълките са малки и жълти, тук-там се намира по някоя зелена. Но ето че изведнъж, съвсем изненадващо, аз извадих една по-различна. Тя е голяма, червена, красива. Съвършена. Със само едно малко светличко петно. Имаш чувството, че ей сега мащехата на Снежанка ще влети през вратата и ще те нахока, че си й я задигнал. Отделих си я скришом. Но ме загриза съвестта и я показах и на другите. Сложих ябълката на видно място и няколко дни я подминавах.
Уж я оставих, а все ми е в главата. Правя-струвам, влизам в кухнята и я виждам. А тя сякаш знае колко я искам и става все по-съблазнителна. Накрая една сутрин не издържах. Отидох, измих я и я захапах. А тя излезе кисела. Най-красивата ябълка на света, а сякаш го е знаела и нарочно е станала невъзможна за ядене. Че чак и разкървави венеца ми. Гледах я тъжно, докато майка ми не влезе в стаята и не я изхвърли.
Сигурно се чудите какво е общото между тази история и журналистиката? Ако трябва да бъда честна, почти нищо. Но все с нещо трябваше да започна, нали? А и вече обещах, че ще е с нещо в този дух. Така че не ми остава нищо друго освен да се опитам да измисля някаква завързана аналогия и да стискам палци да мине.
Един от преподавателите ни наскоро цитира Стоян Михайловски, че публицистиката е като мушмулата – колкото по-гнила е, толкова е по-сладка. Е, моята журналистика е като ябълка. Неправилно се изразих, простете. Моята сензация в журналистиката е ябълка. От ония, сочните, красивите, примамващите те, по-големи от останалите скучни и незабележими ежедневности, побъркващи те с мисълта, че можеш да ги стигнеш. Обещаващи ти. И кисели. Че накрая и пируващи, че си платил с кръвта си, а не си получил нищо. Да, такава е моята сензация. Аз ще хукна след нея, ще протегна ръце да я хвана, ще я държа в ръцете си, а тя ще ме отрови. Но елегантно, типично по европейски. Или по нашенски ще се обърне и ще ме подгони. А понеже аз не съм й достатъчна, ще тръгне и след други. Ще се промъкне като мъгла под петите им, ще ги излъже и те да я вдишат, а после като чуден никотинов опиат ще подпали дробовете им. Лекарството е просто... следващата журналистическа сензация. Парадоксално, нали?
Но да поразсъждавам на глас какво животно е тази сензация. Тълковният речник ми настоява, че е „съобщение или събитие, които предизвикват интерес”. Но моята прилича по-скоро на змия(хайде пак да се върнем на ябълките...) Промушва се между делничните ми размисли и страсти, изправя се в най-неподходящия момент, омайва ме с раздвоения си език и ме захапва за врата, ако не я хвана навреме. А после какво ще я правя, ако успея, си е лично моя работа. Тя може да ме излекува от скуката, да нахрани самотната ми и гладна за пикантност душичка, да ме изстреля към върховете, където да си хвана някоя нова сензация. И да си живея щастлива до края на дните. А може и да пообъркам съставките и да си сваря точната доза отрова, която да ме прати, както се изразяваше леля ми, в третата глуха. Ех, пъстър свят... Сензацията ми може и да не е ябълката на греха, но си струва да бъде открадната. Ваша може и да бъде по-сладка. И дори да ви излекува.
Но да завърша с нещо умно. В есето си „Мълвата” Георги Томалевски казва, че тя спокойно може да се нареди сред най-големите измислени от хората оръжия. Освен да изплагиатствам и да кажа същото за моята сензация. То и без това днес малко ги бъркат двете понятия.

2 коментара:

  1. мисля, че е хубаво есето, ама няма конкретност в него!

    ОтговорИзтриване
  2. Вероятно защото търсих обобщението :D

    Благодаря за изразеното мнение, взимам си бележка за следващи опити. Есето не е силният ми жанр, но ще се старая нататък. Дано резултатът се забележи, Анонимен.

    Поздрав!

    ОтговорИзтриване