петък, 21 август 2009 г.

“Места на памет” или паметни неместа

От 5 до 28 ноември 2008 година в Гьоте-институт, София, Маргрет Хопе ни предложи да повървим с нея по стъпките на социалистическото изкуство в бившата ГДР и в България. По-точно, да видим къде и има ли го изобщо това изкуство днес. Чрез фотографиите си Хопе изследва отношението на двете страни към социалистическото минало – то ясно личи в откачените и опаковани картини, по празните стени, в натъпканите надве-натри под полусрутен ламаринен покрив паметници. Снимките са репортажни – целят да снемат маските, да покажат истинските нагласи в двете страни. Отричането на художественото наследство е отражение на стремежа им да отрекат наследството на времето.
Но нека последваме Хопе по стълбите до втория етаж на Гьоте-институт, където ни посрещат празните стени. „Радост от живот” е заменена с металиково кошче за боклук, сейф и бял фон. Неизмазана тухлена стена е може би последният реален дом на „Лайпцигски панаир, 1958” на Гюнтер Алберт Шулц. Мащабната петнайсетчастна „Антиимпериалистическа солидарност” на Хартвиг Еберсбах се е свила до 4 опаковани картини в рушащ се склад. Дали голите стени на Лайпцигския университет се подготвят да окачат 12-те части на „Работническата класа и интелигенция”, или напротив, да ги забутат и тях под тон от прах и мазилка? Моята любима снимка, показваща толкова ясно германското отношение към паметниците на социалистическото изкуство, е „Съветски войници 1987” – 2 от четирите части на картината са обърнати с гърбовете нагоре. И толкова. Ако не пишеше какво трябва да има, нямаше и липсата му да видя. И добре, че Маргрет Хопе е посочила авторите, местата, където са били окачени тези картина от съвсем близкото минало, защото иначе щях да се взирам в празните стени и да разсъждавам за тапети и шпакловка.
Да влезем вътре, на българска земя. Там фотографското око примигва срещу паметниците от социалистическо време, които привидно са още част от нас. На връх Бузлуджа в Стара планина не са махната двете ръце, хванали факела на „Единство на борбата за национално и социално освобождение”. Но на лявата стои надпис „АТАКА”. Пусто е на Бузлуджа, небето е есенно-сиво, тревата е пожълтяла и прорасла в стъпалата. Поклонниците ги няма. Има го вандалското. Нашите паметници, картини и бюстове стареят по складовете на Съюза на българските художници, в мазетата на Националната художествена галерия, където се търкалят парчета от счупени статуи, натрупани колкото да не пречат, а тъжният ангел сякаш не иска да срещне погледа и се срамува от сегашното си място. В Депото на СБХ всички фигури гледат към изхода, все едно чакат да излязат всеки момент, носът на едното лице е счупен, сякаш се е сбил, наистина се е бил в борбата за социален ред, който накрая го е сбутал под ламаринения покрив сред мръсотията наоколо.
Звездата от рубинено стъкло, големият символ на БКП, днес се намира сред други боклуци зад Централна баня в София. Подпряна е на недобре виждаща се фигура, поредната, случайна или нагласена от съдбата, алегория за смазаните в нейно име безлики хора, които и в последния й път я поддържат. Наоколо лежат останките на други статуи. Звездата е куха, празна, студена, няма следа от величието, сега тя е просто метал и стъкло, дори рубинът й не личи.
Стенописът „Партията” на Димо Заимов в Партийния дом на Перник, посветена „на пернишкия пролетариат и героите, паднали в борбата”, е мащабно и интересно прозорче към виждането на социализма за самия себе си. условно мога да разделя стенописа на две. В дясната ми част са измъчените лица на работниците в мина, наведен мъж държи цветя, под него майка плаче. Над тях се посрещат бунтовници с „хляб и сол”, жените носят пушки, развява се червеното знаме. Отляво погледът ми бяга по вплетените в картината части от машина, които хората неуморно поправят. Изобразените 2 стенописа на момичета в носии ми напомнят за вграждането в къща, та да бъде тя по-здрава. А по средата стоят бяло момиче с блещукаща роза в ръка и мъж с дете на раменете, вдигнало ръка за поздрав. Над всички тях голяма фигура като на гръцки бог е разпростряла ръцете си – едната държи над бунтовниците червената звезда, която да ги води, а лявата е с факел, които осветява с червена светлина лицата на работниците. Така ли се е виждал социализмът? Като богът, минал през небето и с червени отблясъци превел хората от тъмното битие към щастливия, устроен живот-машина, в който всеки е чарк?
Стенописът като цяло буди смях заради един мъничък детайл, който фотоапаратът е уловил – позиционираният точно до него надпис „Авариен изход” и стрелка в другата посока. А не е ли това всъщност синтезирано цялата идея на Маргрет Хопе? Избягахме от социализма през аварийния изход. А изкуството не можа да ни последва и сега тъжно ще гледа под тоновете прах, забрава и отричане.

Няма коментари:

Публикуване на коментар