понеделник, 21 декември 2009 г.

Декамерон на Лилит

Разбито сърце
(Декада първа)

По наранената ми кожа
ще се спуска
ръката,
уморена от усилия.
От заскрежените ти устни
треперя цяла.
И безсилие
отпивам с чаши,
стомни...
Ти гориш -
отиваш си
и всичко скършваш.
То беше
"обратим процес",
"една любов,
намерила завършека".

Парчетата настъпвай смело -
сърцето ми...
Да бе отнел го.


Дълг и чест
(Декада втора)

Сърцето ми се къса –
аз съм права.
Напряко дългове, любови и сълзи
оставили са всичката си плява
омраза,
болка
и лъжи.
Да бъдем само аз и ти.
И тишината.
Не принц, принцеса...
никой друг.
По мен ще видиш отпечатък
на тези мисли.
А напук
на твоята проклета „честност”
честта ти
гръмко
ще крещи,
че ти си никой,
че не си и нещо,
което да си струва...
Да, горчи!
Напий се!
Боже,
стига глупост!
Дългът ти е дългът към мен,
към теб
и тази лудост,
която ни придържа в плен.
Кога ще стихне в тебе боя?
Честта ти,
казваш,
пак кърви...
Така да бъде!
Щом с „безчестност” мога,
ще те наричам „мой любим”.


Лъжата
(Декада четвърта)

Да бъде както казваш -
ще се лъжем.
Аз имам три деветки и дванайсет попа.
Какво държиш?
Една измамна лудост,
която се равнява на живота,
за който с теб се борихме?
Едното нищо.
Нали е покер нашата любов,
защо не вдигаш мизата? Не искаш
да се покажеш друг и лош?
Е, малко късно,
моя ненагледност,
раздавай картите,
последното тесте.
Изгубихме накуп любов и нежност,
да се излъжем искрено поне.


Гордост и високомерие
(Декада пета)

Напряко тази тишина
частици в нас крещят на воля:
у мен - високомерство на жена,
у тебе - гордост на героя.
И всичко е непримиримо зло.
И всеки губи страшно много.
Защото в спора ни е "То" -
голямото и неизбежно "сбогом",
което носим вечно с нас,
което си крещим на воля.
От високомерство на жена
и гордост на героя
не виждаме - грешим!
И път да има, ще подминем
и нито ти ще се решиш,
и нито аз ще съм ранима,
и нито Космосът ще спре,
и нито с теб ще сме различни...
Гордостта ни ни събра,
а сега... ще ни разнищи.


Лицемерие
(Декада девета)

Ще се пропукам (утре, днес и вчера),
ще изтънее крехката ми същност.
И вместо да ти поднеса вечеря,
ще падна и ще се разкъсам.
От мене ще изтича всичко,
което съм събирала с години,
и лекичко ще те опръска
по недоизгладената риза.
Една-две-пет любови
ще се разходят по килима.
И няколко измами нови,
от преди да те проима,
ще кажат, че си никой,
че аз не те обичам.
Хвани ме, ако искаш
да продължим двулично
да се преструваме и много
да бъдем чужди и студени.
Хвани ме или бягай
далеч, далеч от мене.


Декада десета

Следи от пръстите ти има още вкъщи.
И стъпките ти чувам как си идват.
Палтото ми ухае, както ме прегръщаш.
Кълна ти се, сами се мръдват
очилата ти от шкафа в хола.
Масата редя все пак за двама,
макар че празен ти е стола
и теб отдавна вече няма.
Макар че снимките са стари,
а пък леглото ти – студено,
аз тайно още се надявам
ти да се върнеш да ме вземеш.

2 коментара: