вторник, 29 март 2011 г.

Едно наистина последно, непрочетено послание към теб. Защото... може би защото понякога ми липсваш в странно-смахнатия образ, който по ред причини ти измислих, може да е и просто защото съм гузна, че те изтрих, или защото всъщност малко ме е страх, че този път наистина ще се окаже за последно. Искам да помня хубавото, каквото и да си мисля понякога, и искам да знаеш, че

Ти ще можеш да идваш при мен
даже щом и вратата се счупи.
Поомачкан, сломен и ранен
или двойно щастлив и нацупен,
ти ще имаш при мене другар
и на рамо ще можеш да плачеш
(макар че се мислиш за стар
и сълзите отричаш с „обаче...”).
Аз съм точно онази жена,
която бях вчера, и днеска
ще бъда ужасно добра
да слушам каквото те стряска,
каквото тежи и боли
или просто каквото те радва...
Съдбата веднъж ни дели,
но ако решиш, че ти трябвам,
аз съм насреща за тебе.
Само трябва и ти да си тук,
когато животът ми вземе
да се разпада на прах и на пух.

2 коментара:

  1. прекрасни думи, които всеки би искал някой да му ги каже, ..

    ОтговорИзтриване
  2. много хубаво казано и написано, поздрави и до скоро

    ОтговорИзтриване