Това не е истинска история. В нея няма нищо реално, нищо истинско, нищо измислено

На един малък таван живееше малко момче. За него се грижеше негов роднина - един малък човечец. Той имаше само няколко малки неща - момчето, една картина с маски на черен фон и таванската стая. Всеки ден човечецът извеждаше момченцето на разходка, ядяха сини сливи и пееха песни под звездите.
Но един ден момчето порасна. Ожени се, намери си дом в една друга сграда и не на тавана, имаше свое малко момче. Но не забрави своя малък човечец и неговия малък таван.
А той си живееше скромно както преди - имаше своите излети в неделя до магазина на ъгъла, правеше хартиени цветя под дъжда и ядеше сладолед с малини. Момчето го посещаваше често и тогава заедно пишеха писма до небето или рисуваха сини мечти.
Човечецът си имаше двама приятели, които не го изоставиха никога – един огняр и малката стара цигулка, която вадеше нощем от скрина. Огнярът идваше винаги след работа прашен и черен от многото дни сред тъмнината. Но щом влезеше в малката таванска стая, тя засияваше с оная светлина на изгрева, която никой не може да повтори. Цигулката беше намерил преди години, беше останала спомен от някогашния малък свят, в който живееше. А огнярът продължи да идва дълго след като момчето порасна. Прекарваха много вечери загледани през малкия прозорец към огромния свят навън и просто се усмихваха. После играеха на домино или шах и пиеха вода с лимон. На раздяла очите им все си обещаваха някой ден да заминат на пътешествие из онзи приказен свят, който само прозорчето им показваше. И после бавно тръгваха по паважа на познатия им ден.
Но се случи така, че огнярът се разболя. Тогава малкият човечец започна да го посещава в неговият малък дом - стаичка в края на завода за хляб. И пак двамата играеха на шах, пиеха лимонада с усмивки и на раздяла си обещаваха да гонят звезди. Но огнярът ставаше все по-зле, все по-рядко пееше с продавача на вестници или говореше с пощальона на странен испански. Мина време, а сякаш нищо не се подобряваше. Така и не се оправи, а огнярът умря.
Момчето се притесняваше много за своя малък човечец и го повика да живее с него в неговия дом. И той дойде. Имаше своя стая с огромен прозорец и много картини. С много светлина и много топлина. Там беше и малкото момченце. Не само неговото, но и момчето на неговото момче. И те станаха приятели. И ядяха сливи в четвъртък, пишеха на звездите или мислеха на глас. Но малкият човечец започна да се чувства все по-малък, все по-сам. Домъчня му за неговия малък таван с малкото прозорче, в което бе заключен целия свят, за цигулката с една струна, която свиреше само вечер, за цветарката и нейните момчета, за стария му комин с дупки отляво.
Тогава малкият човечец се раздели със своето момче и с неговото момче и се върна на старата улица с карамфилите по стрехите. Но и таванът не беше същият вече. Нямаше я светлината на огняра и шумът от гълъбите на покрива. Стаичката беше някак по-малка, таванът - по-схлупен от преди, а прозорчето... неговият свят беше различен. С какво, така и не разбра. Цигулката не свиреше вечер, доминото хвана прах, а малкият човечец прекарваше деня си загледан през прозорчето на стената. Онова в него го привличаше, но и го плашеше. И така всеки миг от отминаващото лято той мислеше за своето момче, за неговото момче и малкото прозорче.
Един ден се реши. Събра усмивките си в шепа, нахлупи старата шапка с перо и излезе. Нареди се на опашката и зачака своя ред. В джоба си криеше малка катастрофа, толкова малка, че почти забрави за нея - едва четири на четири сантиметра. А когато чиновничката обяви с досада неговия номер, пристъпи напред, тръпнещ и изпълнен с надежда.
- Какво ще обичате? - попита го тя.
- Един билет до света и обратно, моля - каза й той.
Тя се обърна към него с намерение да каже нещо, но видя блясъка в очите му, онзи, същият, който някога огнярът носеше в неделя, и само се усмихна.
- Три лева и четиридесет стотинки, господине.